Някакъв авантюрист, излязъл от утайката на народа, на име Симон, който се самоименуваше Бар Кохба — Звездният син, изигра в бунта ролята на напоен със зифт факел, на първа искра. Можех да съдя за него само по слухове; срещнахме се един-единствен път лице с лице в деня, в който един центурион ми донесе отсечената му глава. Готов съм да му призная известна гениалност, която винаги е нужна, за да се издигнеш така бързо и високо в човешките дела; никой не печели подобно влияние, без да притежава поне известни елементарни способности. Умерените евреи първи обвиниха мнимия Звезден син в измама и самозванство; лично аз считам, че този безпросветен ум беше от тези, които сами вярват на собствените си лъжи и че при него фанатизмът и лукавството бяха двете страни на един и същ медал. Симон се хвалеше, че е дългоочакваният герой, на когото еврейският народ разчита от векове, за да задоволи амбициите и ненавистта си; този демагог се бе провъзгласил за месия и цар на Израел. В особено състояние на възбуда старият Акиба беше разхождал авантюриста по улиците на Ерусалим, държейки поводите на коня му; първосвещеникът Елеазар отново бе осветил храма — осквернен според тях, откакто необрязани посетители били престъпили прага му; голямо количество оръжие, заровено под земята преди близо двадесет години, било раздадено на бунтовниците от помощниците на Звездния син, а така също и дефектни метателни съоръжения, произвеждани съзнателно дълги години от еврейски работници в работилниците ни и бракувани от нашето интендантство. Групи зелоти нападнали отделни римски гарнизони и избили войниците ни с изтънчена жестокост, която напомняше най-черните мигове от еврейския бунт по времето на Траян; накрая целият Ерусалим паднал в ръцете на размирниците и новите квартали на Елия Капитолина запламтели като факел. Първите отряди от Двадесет и втория дейотарски легион, изпратен спешно от Египет под предводителството на сирийския легат Публий Марцел, бяха разгромени от десеторно по-многобройните зелотски банди. Бунтът се бе превърнал във война, и то безмилостна.
Два легиона — Дванадесетият, наречен „Мълниеносен“, и Шестият — „Железен“ — бяха незабавно изпратени в подкрепа на войските ни в Юдея; няколко месеца по-късно Юлий Север, който някога бе усмирил планинските области на Северна Британия, пое ръководството на военните операции; водеше със себе си малък контингент от помощни британски части, свикнали да се бият на труден терен. Тежковъоръжените ни войски и пълководците ни, обучени да се сражават според установения боен ред — в каре или фаланга, трудно се приспособяваха към тази война на схватки и изненади, която даже в открито поле запазваше своя характер на бунт. Посвоему гениален, Симон бе разпределил последователите си на стотици групи, разположени по билото на планините, на засада в пещери и изоставени кариери или скрити между жителите на многолюдните крайградски квартали; Север бързо си даде сметка, че този неуловим враг може да бъде унищожен, но не и победен, и се приготви за дълга, изтощителна война. Фанатизираните или наплашени от Симон селяни се присъединиха към неговата кауза още от самото начало; всяка скала стана крепост, всяко лозе — траншея; всеки чифлик биваше превзет с гладна обсада или с щурм. Възвърнахме си Ерусалим едва на третата година, когато и последните усилия за преговори се оказаха безплодни; малкото, което пожарите на Тит бяха пощадили от еврейския град, бе окончателно опустошено. Дълго време Север си беше затварял съзнателно очите пред явното съучастничество на останалите големи градове; превърнали се в последна крепост на врага, те бяха нападнати и завоювани на свой ред, улица подир улица, развалина подир развалина. В тези часове на изпитания моето място беше сред войските ни в Юдея. Имах най-пълно доверие в двамата си наместници; това още повече ме задължаваше да бъда там и да споделя с тях отговорността по предстоящите решения, които явно щяха да бъдат жестоки. В края на второто лято от войната неохотно се приготвих за път; Евфорион опакова още веднъж тоалетния ми несесер, малко поочукан от употреба и изработен някога от смирненски майстор заедно със сандъка с карти и книги и статуетката от слонова кост, представляваща Императорския Гений и сребърната му лампа; пристигнах в Сидон в началото на есента.
Войната е най-старият ми занаят; никога не съм се връщал към него, без да изпитам известно вътрешно задоволство — отплата за понесените тегоби; не съжалявам, че прекарах двете последни години от активния си живот сред легионите, нито че споделих с тях суровия и опустошителен Палестински поход. Отново бях станал същият облечен в кожа и желязо човек, изхвърлил от съзнанието си всичко, което не е непосредственото настояще, поддържан от простите навици на едно сурово съществуване, по-бавен от някога при качване и слизане от коня, по-мълчалив и може би по-мрачен, но както преди обграден от войнишката преданост единствено боговете знаят защо), в която имаше нещо едновременно идолопоклонническо и братско. По време на този последен престой във войската направих неоценимо откритие: срещнах един млад трибун на име Целер, когото взех за свой адютант и към когото се привързах. Познаваш го; не ме е напускал оттогава. Възхищавах се от красивото му лице на Минерва с шлем на глава, но чувствеността има толкова малък дял в тази обич, колкото е възможно, докато е жив човек. Препоръчвам ти Целер: той притежава всички качества, необходими за офицер с второстепенен ранг; собствените му добродетели ще бъдат винаги пречка за издигането му в по-висок чин. Още веднъж, но при по-различни от някогашните обстоятелства, бях срещнал едно от онези човешки същества, чиято участ е да се обрекат някому, да обичат и да служат. Откакто го познавам, Целер не е имал мисъл, която да не е била посветена на моето спокойствие или безопасност; все още се опирам на крепкото му рамо.
Читать дальше