Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Вдигнах глава и се размърдах, за да раздвижа вдървените си крайници. От върха на Симоновата крепост бледи отблясъци осветяваха в червено небето — необясними проявления на нощния живот на неприятеля. Вятърът духаше откъм Египет; пясъчна вихрушка премина като привидение; размазаните очертания на хълмовете ми напомняха огрените от лунна светлина арабски планини. Прибрах се бавно, закривайки уста с полите на плаща си. Сърдех се на себе си, задето бях посветил на празни размисли върху бъдещето цяла една нощ, вместо да я използувам за подготовка на утрешния ден или за сън. Падането на Римската империя, ако това станеше един ден, щеше да засяга моите наследници; в тази година — осемстотин осемдесет и седма от римската ера, моята задача беше да потуша бунта в Юдея и да върна от Ориента без много загуби една боледуваща войска. Прекосявайки площада, на няколко пъти се подхлъзвах в кръвта на бунтовници, екзекутирани предния ден. Легнах си напълно облечен; два часа по-късно бях събуден от тръбите, които възвестяваха зората.

През целия си живот се бях погаждал добре с тялото си; негласно бях разчитал на покорството и на силата му. Тази тясна връзка започваше да се разпада; тялото ми преставаше да образува едно цяло с волята, с ума ми и с онова, което, макар и несполучливо, следва да нарека моя душа; умният ми другар от миналото не беше нищо друго освен роб, който изпълнява задълженията си с неохота. Тялото ми се плашеше от мен; чувствувах в гърдите си постоянното и неясно присъствие на страха, стягане, което още не приличаше на болка, но беше първата стъпка към нея. Отдавна бях свикнал с безсънието, но сега вече сънят беше по-лош от отсъствието му; едва заспал, се събуждах с усещането за нещо страшно. Страдах от главоболие, което се дължеше според Хермоген на горещия климат и на тежкия шлем; вечер след изнурителния ден не сядах, а буквално падах; да стана, за да приема Руф или Север, беше усилие, за което се подготвях много преди това; лактите ми тежаха върху облегалките на стола, а коленете ми трепереха като на крайно изтощен бегач. И най-незначителното движение се превръщаше в тегоба, а животът ми се състоеше от подобни усилия.

Една почти забавна случка, детско неразположение, извади наяве заболяването, стаено зад ужасната умора. По време на едно съвещание на главното командване от носа ми потече кръв, но почти не обърнах внимание на този факт; кръвотечението упорито продължаваше и по време на вечерята; същата нощ се събудих, облян в кръв. Извиках Целер, който спи в съседната палатка; на свой ред той събуди Хермоген, ала ужасната топла струя продължи да се излива. Грижовните ръце на младия офицер изтриваха течността, която се размазваше по лицето ми; призори бях обхванат от гърчове, каквито имат осъдените на смърт в Рим, когато прерязват вените си в банята; с помощта на завивки и горещи кърпи стоплиха, доколкото можаха, леденеещото ми тяло; за да спре кръвотечението, Хермоген препоръча налагане със сняг, но нямаше в лагера; с цената на хиляди трудности Целер успя да донесе малко от върха на планината Хермон. По-късно узнах, че се бяха уплашили за живота ми; аз самият се чувствувах привързан към него само с най-тънка нишка, едва забележима, като прекалено ускорения ми пулс, който хвърляше в отчаяние моя лекар. Необяснимият кръвоизлив все пак спря; напуснах леглото и си наложих да живея както обикновено, но без успех. Една вечер, преди да съм се съвзел напълно, непредпазливо се опитах да направя кратка разходка на кон и получих повторно предупреждение, още по-сериозно от първото. За не повече от секунда почувствувах как ударите на сърцето ми се ускоряват, след това се забавят, преди да се прекъснат и да спрат; имах усещането, че падам като камък в черен кладенец, който е вероятно смъртта. Ако това беше наистина тя, лъжем се, когато си представяме, че е безшумна; бях понесен от водопади, оглушен като плувец от грохота на водата. Не стигнах до дъното, изплувах на повърхността, но се задушавах. В този миг, който мислех, че е последният за мен, цялата ми сила се бе съсредоточила в ръката ми, сграбчила за рамото стоящия до мен Целер; по-късно той ми показа следите от моите пръсти на това място. И тази кратка агония беше подобна на всички останали преживявания на тялото; тя е неописуема и остава независимо от волята ни тайна на този, който я е изживял. Оттогава съм имал доста подобни кризи, но никога точно същата и е твърде вероятно човек да не може да понесе два пъти да изпита ужаса от онази нощ, без да умре. Най-сетне Хермоген откри, че имам начало на воднянка; налагаше се да се подчиня на повелята на заболяването, станало ненадейно мой господар, да приема продължителния период на бездействие, ако не на почивка, и временно да сведа перспективите на съществуването си до тесните рамки на леглото. Почти се срамувах от това напълно вътрешно и едва видимо заболяване, без треска, без абсцеси, без коремни болки, чиито единствени симптоми са леко хъркащото дишане и бледата следа от каишката на сандала по подутия ми крак.