Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Нямам деца и не съжалявам за това. Истина е, че в момент на умора и слабост, когато човек отрича сам себе си, се упреквах, задето не си бях дал труда да създам син, който да ме наследи. Това толкова суетно съжаление почива на две еднакво съмнителни хипотези: първата, че един син е непременно наше продължение, и втората — че странната смесица от добро и зло, този сбор от безкрайно дребни и причудливи особености, които съставляват човешката личност, заслужава да бъде продължена. Бях използувал възможно най-добре своите добродетели; бях извлякъл полза даже от пороците си, но не държа особено много да завещая себе си някому. Впрочем истинската приемственост на човешкия род не се осъществява непременно по кръвен път: прекият наследник на Александър е Цезар, а не хилавото дете, родено от персийската принцеса в една азиатска крепост; Епаминонд, умиращ без потомство, с основание се хвалел, че победите му са и негови дъщери. Повечето хора, оставили следа в историята, имат посредствени или още по-лоши потомци; те сякаш изчерпват със себе си възможностите на своята раса. Бащината обич е почти винаги в противоречие с интересите на управника. Дори да беше другояче, един императорски син е длъжен да изтърпи неизгодите на дворцовото възпитание — най-лошото от всички за един бъдещ владетел. За щастие, доколкото нашата Държава е съумяла да си изработи правило за приемственост на империята, то това правило е осиновяването, в което виждам мъдростта на Рим. Познавам както опасностите, така и евентуалните грешки на един избор; известно ми е, че заслепението не е присъщо само на бащината обич, но едно решение, ръководено от разума или в което той има поне малък дял, винаги ще ми се струва далеч по-съвършено, отколкото мъглявата воля на случайността и на сляпата природа. Империята — в ръцете на най-достойния! Прекрасно е, когато един човек, доказал способностите си в управлението на световните дела, избира сам своя заместник и когато решение с такива важни последици е едновременно последната му привилегия и последната оказана на Държавата услуга. Но този толкова важен избор ми се струваше труден повече от всякога.

Горчиво бях упреквал Траян, задето се беше колебал двадесет години, преди да реши да ме осинови, и че го бе сторил едва на смъртното си легло. Ето че близо осемнадесет години бяха изминали от идването ми на власт и въпреки рисковете на един бурен живот на свой ред и аз отлагах за по-късно избора на своя наследник. Носеха се хиляди слухове, почти всички лъжливи; бяха изградени хиляди хипотези, но това, което смятаха за моя тайна, не беше нищо друго освен колебание и съмнение. Оглеждах се наоколо: почтените служители изобилствуваха, но никой нямаше нужния размах и широта. Четиридесет години честен живот говореха в защита на Марций Турбон, моя скъп някогашен другар и несравним преториански префект, но той беше на моите години и следователно — твърде стар. Юлий Север, превъзходен пълководец и добър администратор на Британия, не разбираше много нещо от сложните въпроси на Ориента; Ариан беше доказал, че притежава нужните за държавника качества, но беше грък; не бе дошло време да налагам чуждоземен император на римските предразсъдъци.

Сервиан беше още жив: това дълголетие правеше впечатление на далновидна пресметливост, на упорито изчакване от негова страна. А той чакаше от шестдесет години насам. По времето на Нерва осиновяването на Траян го беше насърчило и разочаровало едновременно; беше се надявал на нещо повече. Ето защо идването на власт на този непрестанно зает в армията братовчед като че ли му осигуряваше значително място, може би второто, в Държавата; ала се беше излъгал и в този случай и не беше получил нищо повече от нищожен дял почести. Чакаше и по времето, когато беше накарал робите си да ме нападнат в тополовата горичка край Мозел; смъртният двубой, започнал онази сутрин между младежа и петдесетгодишния мъж, беше продължил двадесет години; беше настройвал срещу мен императора, преувеличавайки младежките ми лудории, беше се възползувал от най-незначителните ми грешки. Подобен враг е превъзходен учител по предпазливост: в крайна сметка бях научил много от Сервиан. След идването ми на власт беше проявил достатъчно благоразумие и бе приел неизбежното поне привидно; беше си измил ръцете от съзаклятието на четиримата консулари, а пък аз бях предпочел да не забелязвам следите по опетнените му ръце. От своя страна беше се задоволил да роптае и да се възмущава само на тих глас и при закрити врати. Подкрепян от малобройната, но могъща партия пожизнени консерватори в Сената, недоволни от моите реформи, Сервиан се беше настанил удобно в ролята си на мълчалив съдник на управлението ми. Постепенно беше отчуждил от мен сестра ми Полина. Едничката им дъщеря беше омъжена за някой си Салинатор, мъж от добро потекло, когото бях издигнал на консулска длъжност и който бе починал млад от охтика. Племенницата ми го последва наскоро, а единственото им дете, Фуск, беше насъсквано срещу мен от опасния си дядо. Ала взаимната ни омраза запазваше известно благоприличие: не го лишавах от полагаемия му се дял обществени задължения, като все пак избягвах да се появявам редом с него в онези церемонии, в които пределната му възраст щеше да му даде предимство пред императора. При всяко завръщане в Рим приемах да присъствувам от приличие на една от тези семейни гощавки, където всеки е нащрек; разменяхме си писма и неговите не бяха лишени от остроумие. С годините това досадно лицемерие ме беше отвратило; възможността да свалиш маската във всяко отношение е едно от редките преимущества на старостта; бях отказал да присъствувам на погребението на Полина. В лагера Бетар, в най-мрачните часове на телесна нищета и обезсърчение, най-много ме огорчаваше мисълта, че Сервиан е близо до целта си, и то по моя вина; този осемдесетгодишен старец, който така щадеше силите си правеше всичко възможно, за да надживее един петдесет и седем годишен болен мъж; ако се случеше да умра без завещание, той щеше да получи както подкрепата, така и одобрението на онези, които щяха да смятат, че са ми останали верни, избирайки шурея ми; а той щеше да се възползува от слабата роднинска връзка, за да подкопае делото ми. За да се успокоя, си казах, че империята би могла да намери и по-лоши господари; в същност Сервиан не беше лишен от добродетели и може би дори глуповатият Фуск щеше да бъде достоен да царува един ден. И все пак отричах тази заблуда с последната си енергия и копнеех да живея, за да смажа тази усойница.