Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

През пролетта здравето на Луций започна да му причинява сериозни безпокойства. Една сутрин в Тибур, след банята, слязохме на палестрата, където Целер се упражняваше заедно с други младежи; един от тях предложи състезание, при което всеки участник бяга, въоръжен с щит и копие; Луций се опита да се измъкне както винаги, но накрая отстъпи пред приятелските ни закачки; екипирайки се, той се оплака от тежестта на бронзовия щит; сравнено със здравата красота на Целер, тънкото му тяло изглеждаше крехко. Само след няколко крачки спря задъхан и рухна на земята, храчейки кръв. Инцидентът нямаше последици и той се възстанови лесно, но аз се разтревожих. Не трябваше да се успокоявам така бързо. На първите признаци на болестта на Луций аз противопоставях сляпото доверие на човек, който е бил дълго време здрав, както и дълбоката вяра в неизчерпаемите възможности на младостта, в правилната дейност на тялото. Истина е, че той също се лъжеше; поддържаше го лек пламък, чиято яркост създаваше илюзия и у него, и у нас. Най-хубавите ми години бяха минали в пътешествия, по лагерите или по границите; можех да оценя от собствен опит преимуществата на суровия живот и здравословното въздействие на сухите или мразовите област реших да назнача Луций управител на същата Панония, където бях придобил първия си опит на ръководител. Положението на тази граница не беше така критично, както в миналото; неговата задача щеше да се ограничи със спокойната дейност на граждански администратор или с няколко безопасни военни инспекции. Тази сурова страна щеше да му предложи нещо съвсем различно от римските удобства; щеше да опознае по-добре необятния свят, който зависи и се управлява от Рим. А той се боеше от тези далечни страни; не разбираше как е възможно да се радваш на живота другаде освен в Рим. Въпреки това прие с онази любезност, която проявяваше, когато искаше да ми се понрави.

Цяло лято четох грижливо официалните му доклади, както и тайните послания от Домиций Рогат, доверено лице, което бях изпратил с Луций в качеството на секретар, натоварен да го наблюдава. Неговите отчети ме задоволиха: в Панония Луций бе проявил очакваната сериозност, на която може би щеше да изневери след моята смърт. Дори се беше държал блестящо в поредица от конни сражения на предните ни линии. Както другаде, така и в провинцията той успяваше да очарова всички; малко рязкото му и сухо държане не му вредеше; поне нямаше да бъде един от слабохарактерните владетели, които се оставят да бъдат ръководени от някоя котерия. В началото на есента обаче се простудил. Скоро след това сметнали, че е оздравял, но кашлицата се появила отново, треската продължила и не го напуснала. Временното подобрение завършило с внезапно влошаване през следващата пролет. Известията на лекарите ме съкрушаваха; пощенската служба, която току-що бях създал, със сменящи се коне и коли върху една огромна територия, сякаш работеше единствено за да ми донася по-бързо всяка сутрин новини от болния. Не можех да си простя, задето бях проявил коравосърдечие към него от страх да не бъда или да не изглеждам прекалено снизходителен. Щом се почувствува достатъчно добре, за да понесе пътуването, наредих да бъде върнат в Италия.

Придружен от специалиста по охтика, стария Руф от Ефес, отидох лично да посрещна на пристанището в Бая моя нежен Елий Цезар. Климатът в Тибур, инак по-добър от римския, все пак не е достатъчно мек за болни дробове; бях решил да прекара късната есен в тази по-здравословна област. Корабът хвърли котва сред залива; лека лодка докара до брега лекаря и неговия болен. Разстроеното му лице изглеждаше още по-слабо от пухкавата брада, с която покриваше страните си с надежда да прилича на мен. Очите му обаче бяха запазили твърдия си блясък на скъпоценен камък. С първите си думи ми припомни, че се върнал само по мое нареждане; управлението му било безупречно; бил ми се подчинил във всяко отношение. Държеше се като ученик, който дава отчет за извършеното през деня. Настаних го в същата вила на Цицерон, където бяхме прекарали заедно един сезон в миналото, когато той беше само на осемнадесет години. От деликатност никога не заговори за онова време. Първите дни изглеждаха като победа над болестта; само по себе си завръщането в Италия беше целебно; по това време на годината цялата област беше в пурпурни и розови багри. Скоро обаче започнаха дъждовете; влажен вятър задуха откъм сивото море; старата къща, строена по времето на Републиката, не притежаваше модерните удобства на Вилата в Тибур; наблюдавах как Луций тъжно протяга към мангала дългите си, отрупани с пръстени ръце. Хермоген се беше завърнал неотдавна от Ориента, където го бях изпратил, за да поднови и допълни своя запас от лечебни средства; той изпробва върху Луций въздействието на определен вид кал, примесена със силно действени минерални соли; тези лапи бяха известни с това, че лекуват всичко. Ала не помогнаха нито на дробовете му, нито на моите артерии.