Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Връщайки се във Вилата, за пръв път от много дни насам бях изкушен да се усмихна. Бях играл особено добре. Привържениците на Сервиан, враждебните на делото ми консерватори, не се чувствуваха победени; всички прояви на внимание от моя страна към това славно и древно, но закостеняло сенаторско тяло не можеха да заличат спомена за няколкото удара, които му бях нанесъл. Те несъмнено щяха да се възползуват от смъртта ми, за да се опитат да анулират моето завещание. Но и най-яростните ми врагове не биха дръзнали да отхвърлят най-честния си представител, нито сина на един от най-уважаваните си членове. Моят обществен дълг беше изпълнен: можех да се завърна в Тибур и да се оттегля в убежището, наречено болест, да продължа опитите си със страданието, да се отдам на малкото останали удоволствия и да подновя спокойно прекъснатия си разговор с един призрак. Императорското наследство беше в сигурни ръце — ръцете на благочестивия Антонин и на сериозния Марк Аврелий; Луций също щеше да продължи да живее чрез сина си. Всичко това не беше организирано съвсем лошо.

Ариан ми пише следното:

„Съобразно получените нареждания приключих обиколката на Евксинския Понт. Завършихме плаването в Синопе, чиито жители са ти вечно признателни за големите строежи по възстановяване и разширяване на пристанището, доведени до успешен край под твое лично наблюдение преди няколко години… Между впрочем в твоя чест са издигнали статуя, на която не си приличаш, нито е много красива; изпрати им друга, от бял мрамор… По на изток с вълнение обгърнах с поглед същото това море от височината на хълмовете, откъдето нашият Ксенофонт го бе зърнал за пръв път някога и откъдето ти самият го бе съзерцавал неотдавна…

Извърших проверка на крайбрежните гарнизони: техните командири заслужават най-висока похвала за превъзходната дисциплина, употребата на най-нови методи на тренировка и чудесното качество на инженерното строителство. Що се отнася до дивата и още зле позната част на брега, наредих да се извършат нови проучвания и да се нанесат поправки там, където е необходимо, в сведенията на мореплавателите преди мен…

Пътят ни минаваше край Колхида. Знаейки колко се интересуваш от разказите на древните поети, разпитах местните жители за чародействата на Медея и за подвизите на Язон. Те обаче, изглежда, не познават тези истории…

На северния бряг на това негостоприемно море стигнахме до малък остров с легендарна слава — острова на Ахил. Както ти е известно, предполага се, че Тетида е отгледала сина си на това залутано сред мъглите островче; казват, че излизала от морските глъбини всяка вечер и разговаряла със сина си на пясъчния бряг. Днес островът е необитаем и храни само някоя и друга коза. Има и един храм на Ахил. Чайки, гларуси, буревестници и всички морски птици го посещават редовно, а напоените им с морска влага крила непрестанно освежават преддверието на светилището. Но както е редно, островът на Ахил е също и островът на Патрокъл и безчислените оброчни дарове, които украсяват стените на храма, са посветени както на Ахил, така и на неговия приятел, тъй като е естествено онези, които обичат Ахил, да тачат и почитат също паметта на Патрокъл. Самият Ахил се явява насън на мореплавателите, които посещават околните места: той ги закриля и предупреждава за морските опасности, както правят по други места Диоскурите. И сянката на Патрокъл се появява редом с Ахил.

Пиша ти тези неща, защото съм сигурен, че заслужава да бъдат познати и защото хората, които ми ги разказаха, ги знаят от собствен опит или са ги научили от достоверни свидетели… Понякога ми се струва, че Ахил е най-славният от всички мъже заради своята смелост, душевна сила, знания и ум, неотлъчни от телесна ловкост, както и заради своето пламенно чувство към младия си другар. Нищо не ми се струва по-възвишено от отчаянието му, поради което бе презрял живота и пожелал смъртта след загубата на своя любим.“

Полагам на скута си обемистия отчет на управителя на Малка Армения и началник на морската ескадра. Както винаги Ариан беше свършил добра работа. Този път той правеше нещо повече: поднасяше ми дар, който ми бе нужен, за да умра спокойно; предлагаше ми такава картина на моя живот, какъвто бих искал да бъде той. Ариан знае, че най-важното не ще намери място в официалните биографии и не се отбелязва върху надгробните плочи; той знае също, че времето прибавя само малко повече шемет към нещастието. Видяно през неговите очи, най-силното увлечение в моя живот добива смисъл и завършеност като поема; моята единствена обич се отърсва от угризенията, от нетърпението, от натрапчивите и мрачни мисли, сякаш са дим или прах; скръбта се избистря, а отчаянието става по-чисто. Ариан ни открива пътя към безпределната обител на героите и на другарите и не ме смята съвсем недостоен за нея. Моят таен пристан сред басейна във Вилата не е достатъчно защитен, но там завличам остарялото си тяло и там страдам. Истина е, че миналото ми предлага някои убежища, където се избавям от известна част от днешните си огорчения: снежната равнина край Дунава, градините на Никомедия, Клаудиополис, пожълтял от нацъфтелия шафран, която и да е уличка в Атина, оазис с водни лилии, които се полюшват върху тинести води, сирийската пустиня под звездния светлик на връщане от лагера на Хозрой. Но тези толкова скъпи места са свързани много често с предпоставки, водещи до грешка, разочарование или поражение, известно само на мен; в най-лошите мигове всичките ми пътища на преуспял човек сякаш водят единствено в Египет, до една болнична стая в Бая или в Палестина. Има нещо по-лошо: изтощението на тялото ми се предава и на паметта ми; представата за стълбите на Акропола е почти непоносима за човек, който се задъхва, изкачвайки стъпалата на градината; мисълта за юлското слънце по насипа в Ламбеза ме смазва, като че ли в момента излагам голата си глава на лъчите му. Ариан ми предлага нещо по-хубаво. В Тибур, сред майската жега, аз чувам нестихващия вопъл на вълните край брега на Ахиловия остров; вдишвам чистия му и хладен въздух; разхождам се без усилие по преддверието на храма, окъпан в морска влага; съзирам Патрокъл… Това място, което не ще видя никога, се превръща в мой таен дом и последен пристан. Ще бъда несъмнено там в часа на моята смърт.