Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Беше ми се паднала съдбата на някои щастливи градинари: всичко, което се бях опитал да посадя в човешкото съзнание, бе пуснало корен. Култът към Антиной изглеждаше най-безумното от начинанията ми, изблик на скръб, която засягаше само мен. Но нашата епоха е жадна за богове; тя предпочита най-пламенните и най-печалните, онези, които прибавят горчивия мед на отвъдното към виното на живота. В Делфи юношата стана Хермес — пазител на преддверието и господар на мрачните пътища, които водят при сенките. В Елевсина, където някога заради възрастта и чуждия му произход не позволиха да бъде посветен заедно с мен, го бяха превърнали в младия Бакхус от Мистериите, владетел на граничните области между плътта и душата. Родната му Аркадия го свързва с горските божества Пан и Диана; тибурските селяни го оприличават на добрия Аристей, царя на пчелите. В Азия почитателите му виждат в негово лице нежните си богове, които есента руши, а лятото изгаря. На границата с варварските земи другарят на ловните ми излети и пътешествия прие образа на Тракийския конник — тайнствен ездач, който препуска през гъсталака в лунния здрач, отнасяйки душите на мъртвите в гънките на своя плащ. Всичко това можеше да бъде пак издънка от официалния култ, израз на народно ласкателство или на низост от страна на алчни за подаяния жреци. Ала младият му образ ми убягва, за да откликне на стремленията на простите сърца: по силата на един от онези обрати, свойствени на природата на нещата, народното благочестие превърна мрачния и изящен младеж в опора на слабите и бедните, в утешител на мъртвите деца. Неговият лик от витинските монети — профил на петнадесетгодишен юноша с развети къдри и очарована и доверчива усмивка, която запази толкова кратко, виси на шията на новородените вместо талисман; други го приковават върху детските могили на селските гробища. По-рано, когато мислех за собствения си край, също като кормчия, който нехае за собствената си съдба, но трепери за пътниците и товара на своя кораб, си казвах горчиво, че споменът за него ще изчезне заедно с мен; струваше ми се, че младото създание, старателно погребано в паметта ми, ще загине втори път. Този инак основателен страх се разсея отчасти; направих каквото можах, за да изкупя тази преждевременна смърт; един образ, едно отражение, слаб отзвук ще оцелее в спомена най-малко в течение на няколко века. Едва ли може да се направи нещо повече в името на безсмъртието.

Видях отново управителя на Антиноя, Фидус Аквила, на път за новия му пост в Сармизегетуза. Той ми описа ежегодните обредни тържества, чествувани на брега на Нил в памет на мъртвия бог, хилядите поклонници, стекли се от северните и южни области, даровете от бира и зърно, молитвите; всяка трета година в Антиноя се устройват възпоменателни игри, а също в Александрия, в Мантинея и в скъпата ми Атина. Тези празници ще се повторят идната есен, но не се надявам да живея до деветото завръщане на месец Атир. Ето защо е още по-важно всяка подробност от тези тържества да бъде уточнена предварително. Оракулът на покойния младеж е настанен в тайното помещение на фараоновия храм, възстановен по мое нареждане; всеки ден жреците раздават няколкостотин готови отговора на всички въпроси, поставени от човешката надежда или тревога. Укориха ме, задето лично съм участвувал в съставянето на повечето от тях. Не съм имал намерение да проявявам неуважение към своя бог, нито липса на състрадание към войнишката съпруга, която пита дали мъжът и ще се върне жив от Палестинския гарнизон, или към болния, жадуващ за утеха, към търговеца, чиито кораби се носят по вълните на Червено море, към семейството, което жадува да има син. В най-добрия случай това бе продължение на словесните ни забавления и римувани гатанки, на които играехме заедно понякога. Учудват се също, че тук, във Вилата, около олтара в Канопа, където култът към него се чествува според египетския обичай, съм позволил да се настанят увеселителни заведения, както в Александрийския квартал, който носи същото име, с всички улеснения и развлечения, които предлагам на своите гости и в които се е случвало да участвувам и аз. Той беше свикнал с тези неща. А човек не може да остане верен на една-единствена мисъл в течение на години, без постепенно да вложи в нея всички навици на един живот.

Направих всичко, което ми препоръчаха. Чаках; нерядко се молих. Audivi voces divinas… 13Лекомислената Юлия Балбила вярваше, че чува тайнствения глас на Мемнон при изгрев-слънце; аз пък се вслушвах в шепота на нощта. Извърших помазване с мед и розово масло, които привличат сенките; разположих съда с мляко, щипката сол, капката кръв — опора на предишното им съществуване. Легнах върху мраморния под на малкото светилище; звездна светлина се процеждаше през отворите в стената, запалвайки тук и там отражения — бледи, тревожни отблясъци. Спомних си повелите, нашепвани от жреците в ухото на мъртвия, както и бъдещата му съдба, изписана върху надгробната плоча: „И той ще разпознае пътя… И пазителите на преддверието ще го пуснат да мине… И той ще се връща пак при онези, които го обичат, в течение на милиони дни…“ Понякога след дълго очакване ми се струваше, че усещам полъха на нечие присъствие, леко докосване като допир на клепачи влажно като длан. „И сянката на Патрокъл се появява редом с Ахил…“ Никога не ще узная дали тази топлина и нежност не извираха някъде дълбоко от мен самия сетни усилия на човек, който се бори срещу самотата и студа на нощта. Но този въпрос, който изниква също в присъствие на живите ни любими, престана да ме вълнува днес: почти ми е все едно дали призованите от мен видения идват от най-отдалечените области на паметта, или от друг свят. Душата ми, ако притежавам такава, е съставена от същото вещество, от което са виденията; това тяло с подути ръце и побелели нокти, тази жалка полуразложена плът, този мех, пълен със страдания, желания и мечти, едва ли е по-устойчив или по-плътен от сянка. Различавам се от мъртвите само по способността си да се задушавам няколко мига по-дълго; в известен смисъл тяхното съществуване ми се струва по-сигурно от моето. Антиной и Плотина са действителни поне колкото мен.