Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Отведоха ме в Бая; пътуването беше мъчително в юлските горещини, но дишам по-леко край морето. Вълните галят брега с копринен и ласкав шепот и аз все още се наслаждавам на дългите розови вечери. Държа табличните само за да дам занимание на ръцете си, които се движат въпреки волята ми. Наредих да извикат Антонин; пратеникът тръгна за Рим с голяма бързина.

Тропот от копитата на Бористен, галоп на Тракийския конник… Малката шепа приятели се струпва около леглото ми. Жал ми е за Хабрий: сълзите подхождат зле на старческите бръчки. Както винаги прекрасното лице на Целер е необикновено спокойно; грижи се за мен старателно, а изразът му не издава нищо, което би могло да увеличи безпокойството или изтощението на болния. Диотим ридае, забил глава във възглавниците. Бъдещето му е осигурено; той не обича Италия и ще може да осъществи мечтата си — да се върне в Гадара и заедно със свой приятел да открие училище по красноречие там; няма да загуби нищо от смъртта ми. Въпреки това слабото рамо се повдига конвулсивно под гънките на туниката; под пръстите си усещам искрените му сълзи. Адриан ще бъде обичан по човешки до последния си дъх.

Малка моя душа, нежна и блуждаеща, другарка и спътница на моето тяло, ти ще слезеш сред безжизнените, мрачни и голи селения, където ще се откажеш от предишните игри. Нека още за миг погледаме заедно познатите брегове и всичко, което безсъмнено не ще видим никога вече… Нека се опитаме да прекрачим прага на смъртта с отворени очи…

НА БОЖЕСТВЕНИЯ АДРИАН АВГУСТ

СИН НА ТРАЯН

ЗАВОЕВАТЕЛ НА ПАРТИТЕ

ВНУК НА НЕРВА

ВЕЛИК ЖРЕЦ

УДОСТОЕН XXII ПЪТИ С ТРИБУНСКА ВЛАСТ

ТРИ ПЪТИ КОНСУЛ, ОТПРАЗНУВАЛ ДВА ТРИУМФА

БАЩА НА ОТЕЧЕСТВОТО

И НА БОЖЕСТВЕНАТА МУ СЪПРУГА САБИНА

АНТОНИН ТЕХЕН СИН

НА ЛУЦИЙ ЕЛИЙ ЦЕЗАР

СИН НА БОЖЕСТВЕНИЯ АДРИАН

ДВА ПЪТИ КОНСУЛ

Тази книга е била замислена, след това изцяло или отчасти написана в различни варианти между 1924 и 1929 година, между двадесетата и двадесет и петата ми годишна възраст. Всички тези ръкописи бяха унищожени и заслужаваха съдбата си.

В един том от кореспонденцията на Флобер, твърде много четен и подчертаван от мен към 1927 година, открих незабравимата фраза: „Когато вече нямаше богове, а Христос все още не се беше появил, имаше такъв неповторим миг в историята, от Цицерон до Марк Аврелий, когато човекът беше сам.“ Щях да прекарам голяма част от живота си в опити да дам определение, а след това и да обрисувам този самотен, но свързан с всичко човек.

Започнах работа по романа в 1934 година; дълги проучвания; петнадесетина написани страници, сметнати за окончателни; много пъти започван и изоставян проект между 1934 и 1937 година.

Дълго време си представях труда като серия от диалози, в които биха звучали всички гласове от онова време. Каквото и да правех обаче, подробностите вземаха връх над общото, а отделните части заплашваха равновесието на цялото; гласът на Адриан се губеше сред останалите викове. Не успявах да организирам този свят като видян и чут от един човек.

Единствената фраза, която остана след редакцията от 1934 година: „Започвам да забелязвам очертанията на моята смърт.“ Подобно на художник, който, застанал пред даден пейзаж, непрестанно мести статива си ту надясно, ту наляво, най-сетне бях намерила най-сполучливата отправна точка за книгата си.

Да вземеш един известен и завършен живот, утвърден от Историята (доколкото това изобщо е възможно), така че да обхванеш с един поглед цялата му траектория; нещо повече — да избереш момента, в който човекът, преживял това съществование, го премисля, анализира и е способен да го подложи на преценка. Да направиш така, че и той, и ние да гледаме на живота му от същите позиции.

Утрини във Вила Адриана; множество вечери, прекарани в малките кафенета около Олимпейона; непрекъснати пътешествия по гръцките морета; пътища в Мала Азия. За да мога да използувам собствените си спомени, те трябваше да се отдалечат от мене толкова, колкото е далечен вторият век.

Опити с времето: 18 дни, 18 месеца, 18 години. 18 века. Неподвижен живот на статуите, които, като главата на Мандрагонския Антиной от Лувъра, продължават да живеят вътре в това „мъртво време“ Същият проблем, изразен в човешки поколения; две дузини костеливи човешки ръце, ръцете на около двадесет и пет старци, биха били достатъчни, за да се установи непрекъсната връзка между Адриан и нас.