Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Все едно, може би беше необходим точно този разрив, тази „духовна нощ’’, която толкова много от нас изживяха по онова време, всеки посвоему, често по много по-трагичен и краен начин от мен, за да се заставя да направя опит да скъся не само разстоянието, което ме делеше от Адриан, но най-вече това, което ме делеше от самата мен.

Полза от всичко, което правиш за себе си, без предварително да си мислил за изгодата. По време на годините, прекарани в чужбина, продължих да чета древните автори: томовете с червена или зелена корица на изданията Льоб-Хайнеман станаха мое отечество. Един от най-добрите начини да пресъздадеш мисълта на даден човек е да възстановиш библиотеката му. Предварително и без да си давам ясно сметка за това, в продължение на дълги години се опитвах да запълня рафтовете на Тибурската библиотека. Оставаше ми само да си представя подутите ръце на един болен върху разгънатите свитъци.

Да претворя отвътре това, което археолозите от XIX век са направили отвън.

През декември 1948 година получих от Швейцария сандък със семейни документи и стари писма, който бях депозирала по време на войната там. Седнах пред огъня, за да се справя с тази ужасна и сякаш посмъртна инвентаризация; така прекарах много вечери сама. Развързвах пакетите писма и преди да ги унищожа, препрочитах набързо кореспонденцията си със забравени от мен хора, които също ме бяха забравили, някои от тях — живи, други — мъртви. Една част от тези изписани листа бяха по-стари от моето поколение и даже имената не ми говореха нищо. Машинално хвърлях в огъня тази размяна на мъртви мисли с разни изчезнали Мари, Франсоа и Пол. Разгънах четири или пет написани на машина листове, чиято хартия беше пожълтяла. Прочетох обръщението: «Скъпи Марк…» Марк… За кой ли приятел, любовник или далечен роднина ставаше дума? Не си спомнях това име. Нужни ми бяха няколко минути, за да осъзная, че в случая Марк означава Марк Аврелий и че държах в ръцете си откъс от изгубения ръкопис. От този миг не можех да мисля за нищо друго, освен да напиша отново и на всяка цена тази книга.

Същата нощ отворих два тома от върнатите ми обратно книги, останки от разпръсната библиотека. Това бяха Дион Касий в красивото издание на Анри Етиен и един том от посредственото издание на «Historia Augusta» — двата основни източника за живота на Адриан, купени по времето, когато възнамерявах да напиша тази книга. Всичко, което светът и аз бяхме преживели междувременно, обогатяваше отколешните хроники и хвърляше друга светлина и други сенки върху живота на властника. Преди в него виждах най-вече начетения мъж, пътешественика, поета и любовника; нищо от това не отпадаше, но сега за пръв път виждах как измежду всички тези образи се очертава с пределна яснота най-официалният и едновременно най-потайният — образът на императора. Фактът, че беше живял в един разпадащ се свят, ме караше, да оценя значението на владетеля.

Нравеше ми се да изграждам непрестанно образа на този човек, който е бил почти мъдър.

Една-единствена друга историческа фигура ме е привличала с почти същото постоянство: Омар Хаям, поет-астроном. Обаче животът на Хаям е живот на съзерцател — на абсолютния съзерцател: светът на действието му е бил прекалено чужд. Впрочем не познавам Персия, нито езика й.

Невъзможност също така да взема за централна фигура някой женски образ, примерно да направя от Плотина основната ос на моя разказ. Животът на жените е твърде органичен или прекалено таен. Ако една жена разказва собствения си живот, първият упрек срещу нея ще бъде, че не е истинска жена. И без това е доста трудно да сложиш известна истина в думите на един мъж.

Тръгнах за Таос, в Ново Мексико. Отнасях със себе си топче бяла хартия, за да започна отново тази книга — плувец, който се хвърля във водата, без да е сигурен, че ще стигне до отсрещния бряг. Между Ню Йорк и Чикаго до късна нощ работих, затворена в спалния вагон като в подземна гробница. И целия следващ ден — в ресторанта на една чикагска гара, където чаках задържан от снежна буря влак. После отново — до зори в наблюдателния вагон на експреса за Санта Фе, заобиколена от черните върхове на Колорадските планини и вечните рисунки на звездите.“ Така на един дъх бяха написани пасажите върху храненето, любовта, съня и познаването на човешката природа. Не си спомням да съм имала по-пламенен ден, нито по-проникновени нощи.