Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

През един пръв престой в САЩ от 1937 година прочетох някои неща в библиотеката на Йейлския университет във връзка с тази книга; написах посещението при лекаря и откъса върху отказването от телесните упражнения. Преработени, тези фрагменти се съдържат в настоящото издание.

Във всеки случай тогава бях прекалено млада. Има книги, до които човек не бива да се домогва, преди да е навършил четиридесетте. Преди тази възраст има опасност да не разпознаеш наличието на големите естествени граници, които разделят както хората, така и вековете — това безкрайно разнообразие от човешки същества, или обратното — да придадеш твърде голямо значение на обикновените административни деления, на митническите канцеларии или на стражевите будки. Необходими ми бяха години, за да се науча да измервам точното разстояние между императора и мен.

Преставам да работя над книгата (с изключение на няколко дни в Париж) между 1937 и 1939 година.

Попадам на едно споменаване за Т. Е. Лорънс, чийто път съвпада с този на Адриан в Мала Азия. Но на заден план при Адриан се виждат атинските хълмове, а не пустинята. Колкото повече мислех: за тези двама души, толкова повече приключението на човека, който отрича (най-вече себе си), ме караше да желая да представя чрез образа на Адриан зрителната точка на този, който не се отказва от опита, или отказва едно, за да приеме друго. От само себе си се разбира впрочем, че аскетизмът на единия и хедонизмът на другия са взаимозаменяеми в много отношения.

През октомври 1939 година ръкописът беше оставен в Европа заедно с по-голямата част от предварителните бележки; все пак отнесох в САЩ няколкото записки, направени в Йейл, една карта на Римската империя след смъртта на Траян, която разхождах от години със себе си, както и профила на Антиной, купен от Археологическия музей във Флоренция през 1926 година, на който той е млад, сериозен и миловиден.

Проектът беше изоставен между 1939 и 1948 година. Понякога мислех за него с обезсърчение, почти с безразличие, като за нещо невъзможно, а също и с известно чувство на срам, че съм дръзнала подобно нещо.

Загъване в отчаянието на писателя, който не пише.

В най-мрачните часове на безнадеждност и апатия отивах да видя отново в хубавия Хартофордски музей (Кънектикът) едно римско платно от Каналето — кафеникавозлатистия Пантеон на фона на синьото небе на късен летен следобед. Всеки път излизах оттам разведрена и успокоена.

Към 1941 година открих случайно в един магазинна бои в Ню Йорк четири графики от Пиранезе, които купихме с Г. На една от тях — изглед от Вила Адриана, — непозната за мен дотогава, фигурира олтарът в Канопа, от който са били заимствувани през XVII век изображението на Антиной в египетски стил и базалтовите статуи на жриците, които могат да се видят във Ватикана днес. Кръгла структура, пропукана като череп, през чиито отвори висят валма от рядка растителност, подобна на кичури от коса. Тук геният на Пиранезе, в който има нещо от този на медиума, е предал елемента на халюцинация, на нестихващата скръб по спомена, трагичната архитектура на един вътрешен свят. В продължение на много години гледах тази рисунка почти всеки ден, без обаче да мисля за някогашното си начинание, от което си въобразявах, че съм се отказала. Такива са странните пътища на това, което наричаме забрава.

През пролетта на 1947 година, подреждайки разни документи, изгорих бележките от Йейл: те изглеждаха окончателно ненужни.

Въпреки това името на Адриан се появява в едно есе върху гръцкия мит, написано през 1943 година и публикувано от Роже Кайоа в „Les lettres françaises“ в Буенос Айрес. В 1945 година образът на удавения и сякаш понесен от течението на забвението Антиной излиза наяве в едно още неиздадено есе „Химн за свободната душа“, написано в навечерието на тежко заболяване:

Да не забравям, че всичко, което разказвам тук, е изопачено от онова, което не казвам; тези бележки обхващат само един пропуск. Не става дума за онова, което съм правила през тези трудни години, нито за мислите, за работата, за притесненията и страховете, нито за радостите, нито за огромното влияние на външните събития и за постоянното изпитване на характера о пробния камък на фактите. Премълчавам и изпитанията на болестта и други, по-тайни, които тя влече след себе си, както и непрестанното присъствие или стремеж към любовта.