Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Преяждането е римски порок, но за мен удоволствието беше да се храня умерено. Хермоген не намери какво да промени в моя начин на хранене освен може би нетърпението, което ме караше да се нахвърлям върху първото попаднало пред очите ми ястие, където и да е и по което и да е време, като че ли незабавно трябваше да задоволя изискванията на глада си. От само себе си се разбира, че всеки богат човек би бил непочтен, ако се хвали, че не преяжда, когато в действителност познава единствено доброволното лишение или го е изпитал само временно като някое повече или по-малко вълнуващо преживяване по време на война или на път. Да се натъпчат до пръсване на празник, това винаги е било стремежът, радостта и естествената гордост на бедните. Харесвах миризмата на печено месо и стърженето на казаните по време на войнишките веселби, искаше ми се те (или това, което в лагера минаваше за пиршества) да бъдат такива, каквито винаги би трябвало да бъдат — радостна и грубовата отмора, награда за лишенията през делничните дни. Доста добре понасях миризмата на пържено по площадите по време на Сатурналиите, но гуляите в Рим ме изпълваха с такова отвращение и досада, че ако по време на някоя експедиция или военен поход ме заплашваше смърт, за утеха си казвах, че поне никога повече няма да вечерям. Ще ме обидиш, ако ме вземеш за обикновен аскет: едно действие, което извършваме два или три пъти на ден и чиято цел е да поддържа живота ни, положително заслужава цялото ни внимание. Да изядеш един плод, това означава да приемеш в себе си едно красиво, живо, макар и чуждо тяло, което земята е отгледала и облагодетелствувала като нас; това значи да извършиш жертвоприношение, при което предпочиташ себе си пред неодушевеното. Никога не съм хапвал от войнишкия хляб, без да се възхитя от начина, по който тази тежка и грубовата смес се превръща в кръв, в топлина и може би в смелост. Ах, защо моят ум, дори в най-добрата си форма, притежава само една малка част от преработващите способности на тялото?

По време на дългите официални пиршества в Рим често съм се замислял за сравнително неотдавнашния произход на благосъстоянието ни, за народа ни от пестеливи селяни и прости войници, отраснали с чесън и ечемик, които благодарение на нашите завоевания откриват внезапно сложните ястия на азиатската кухня, за да се нахвърлят върху тях с алчността на изгладнели селяни. Нашите римляни се тъпчат с пъдпъдъци, обливат се със сосове, отравят се от подправки. Един Апиций например се гордее с изобилието от сладки, кисели, тежки или изискани блюда, които се редуват с елегантна последователност на банкетите му; добре щеше да бъде, ако всяко от тези ястия се поднасяше поне отделно и се приемаше на гладно, погълнато с любов от някой познавач с неотслабващ апетит. Поднасяни с ежедневно разточителство и липса на ред, те образуват в устата и стомаха на хранещия се човек отвратителна смес, в която миризмите, вкусовете и отделните вещества губят собствената си стойност и прелестната си същност. В миналото бедният Луций се забавляваше да ми приготвя редки ястия; неговите пастети от фазан, в които умело съчетаваше шунка и подправки, бяха доказателство за едно точно толкова прецизно изкуство, каквито са музиката и рисуването; аз все пак съжалявах за неподправената плът на красивата птица. Гърците ни превъзхождаха в това отношение: тяхното вино с вкус на смола, хлябът, поръсен със сусам, рибите, печени на скара на самия морски бряг, неравномерно почернели от огъня, с полепнали като подправки пясъчни зрънца, задоволяваха глада направо, без да усложняват излишно тази най-проста човешка радост. Дори в най-долнопробната кръчма на Егина или Фалерон храната беше толкова прясна, че въпреки мръсните ръце на прислужника изглеждаше божествено чиста; скромна, но достатъчна, тя като че ли съдържаше във възможно най-сбита форма частица безсмъртие. Вечер след лова печенето на месото придобиваше също характер на тайнство, което ни връщаше назад в зората на човечеството. Виното ни посвещава във вулканичните тайни на почвата, в скритите минерални богатства: чаша самоско вино, изпита на обед в слънчев ден или, напротив, през някоя зимна вечер, когато умората ти помага да почувствуваш направо в стомаха топлата й струя, нейното парещо и осезаемо разливане в артериите, създава усещане за нещо свещено, понякога твърде силно за човешкия разум; вече не го изпитвам в този чист вид даже в най-добрите римски изби, а педантизмът на големите познавачи на вина ме отегчава. Водата, която благоговейно пием с шепа или направо от извора, влива в нас най-съкровената сол на земята ведно с небесния дъжд. Ала за болен като мен днес водата е наслада, на която трябва да се радвам с мярка. Няма значение: дори в агонията ще напрегна сили да усетя върху устните си простата й свежест, примесена с горчивия вкус на последните настойки.