Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Осъзнатостта е един от характерните белези на модерния творчески почерк. Твърде често съвременният писател е литератор, който умее да се тълкува. Маргьорит Юрсенар също се тълкува. Тя добавя към „Мемоарите“ изповедта на написването им и намалява по този начин усещането за художествена илюзия, накърнява чистата самостойност на затвореното в себе си произведение. Но същото Юрсенар прави и вътре в хода на повествованието. На едно място Адриан казва: „Поетът тържествува над шаблона и налага своята мисъл над думите с цената на почти толкова продължителни и неотстъпни усилия, каквито бяха моите императорски начинания.“ Това е гласът на самата Юрсенар, тълкуване на собствената творческа ситуация посредством оприличаването й с друга сходна — художественият труд е борба с автоматизмите на всекидневната реч. А от това следва, че и художественото постижение не разчита на илюзията, на отдавна приетата и рядко истински дискутирана измама на произведението, утвърждавана чрез особеното разположение на начало, среда и край — като при много други модерни повествования краят на „Мемоарите“ е определен от смъртта на героя, от крайната възможност да звучи неговият глас. Според Юрсенар художествената сполука се дължи на оригиналната среща на разкъсани, отделни, незначещи единици действителност. Затова тя не пази илюзията на произведението, нито крие творческите си основания. Колкото до произведението, то е по-ефикасен тип словесен изказ. Но самото изказване, осъзнаването чрез въплътяване и среща на отделното и разкъсаното могат да се извършват и по друг начин. Така че Юрсенар не абсолютизира възможностите на литературата.

Мен ме привлича това съчетание на модерна осъзнатост и немодерно непреувеличение на възможностите на литературата. Но ако е вярно, че литературата не допуска обяснения докрай и представлява в крайна сметка красиво, навременно и подходящо отлагане на едно свръхобяснение, „Мемоарите“ на Юрсенар би трябвало да изглеждат доста нелитературни — в тях има силна тяга към свръхобяснение. И все пак обясненото от Адриан за Марк Аврелий или за нас не е лишено от перспективата да се обясни наново от друг за друг, да се опита в нов вариант и в нова конкретност. По всичко личи, че не разкритата истина, а възможността да бъде преживяна от някого, новата необходимост от нея поставя началото на новия литературен текст.

Не се наемам да твърдя, че „Мемоарите на Адриан“ са „голяма литература“. Голямата литература е отдавна утвърдена представа и вероятно тази книга не се помества в нея. Може би самата Юрсенар е избягвала нейните очертания, може би в името на някаква нова „голяма литература“. Но доколкото според общоприетата представа „голямата литература“ утвърждава ценностите на човешкото или, както обичаме да казваме, на хуманността, „Мемоарите на Адриан“ влизат в нейните граници, те също утвърждават. И сигурно думите на Адриан „още вярвам, че можем да бъдем съпричастни към живота на другите“ могат да се разбират в по-общо като принципно утвърждение на възможността да се общува и познава. Това би трябвало да ни стигне, за да приемем книгата на Маргьорит Юрсенар.

Богдан Богданов

Скъпи Марк,

Тази сутрин слязох при моя лекар Хермоген, който неотдавна се завърна във Вилата от едно доста дълго пътуване из Азия. Прегледът трябваше да се извърши на гладен стомах: бяхме се уговорили да се срещнем в ранните часове на деня. Легнах на едно ложе, след като свалих плаща и туниката си. Спестявам ти подробностите, които биха били еднакво неприятни и за теб, и за мен, както и описанието на тялото на един застаряващ мъж, който се готви да умре от воднянка. Ще ти кажа само, че кашлях, дишах и задържах дъха си според указанията на Хермоген, разтревожен, без да иска, от бързия напредък на болестта и готов да упрекне за това младия Йолас, който ме лекуваше в негово отсъствие. Трудно е да останеш император в присъствието на лекар, както е трудно да запазиш достойнството си на човек. Окото на лекаря виждаше в мен само куп вътрешности, тъжна смес от лимфа и кръв. Тази сутрин за пръв път ми мина през ум, че тялото ми, този верен другар и сигурен приятел, когото познавах по-добре от душата си, не е нищо друго освен коварно чудовище, което в крайна сметка ще разкъса господаря си. Но стига… Обичам тялото си; то ми служи добре и във всеки случай не ми се зловидят необходимите грижи. Но вече не разчитам като Хермоген на чудодейните свойства на билките, нито на точно дозираните минерални соли, заради които ходи чак в Ориента. Този инак така умен човек ми наговори всякакви неясни утешителни думи, прекалено банални, за да заблудят когото и да било. Той знае колко ненавиждам този вид измама, но ненапразно е упражнявал професията си повече от тридесет години. Прощавам на добрия си служител опита му да скрие от мен смъртта ми. Хермоген е учен, той е дори мъдър, а по честност превъзхожда всеки обикновен придворен лекар. Завидна съдба: ще бъда най-добре лекуваният от всички болни. Никой обаче не може да прекрачи предначертаните граници; подутите ми крака вече не ме държат по време на дългите римски тържества; задушавам се; и съм на шейсет години.