Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Това, че и Адриановите „Мемоари“ са писмо, не е просто игра на автентичност, изпълнена от познавач на духа на античната словесност, а един вид опора в реалното предназначение на текста, във възможен реален адрес, което, освен че придава достоверност на книгата, я обгръща и с ореола на идеал. Защото съвременните литературни текстове наистина страдат от липса на реално предназначение.

Реалното предназначение в случая е в предаването на собствения опит. Императорът епикуреец поучава бъдещия император стоик. Или по-точно Адриан, образът на многообразието, се опитва да разгради Марк Аврелий, образа на аскетизма и на основния принцип. Съвременните измислени мемоари на Юрсенар допълват и спорят с автентичните на Марк Аврелий. Историческа истина е, че Адриан избира за свой наследник кроткия сенатор Антонин и му налага неговите наследници в лицето на Луций Вер и Марк Аврелий. Но макар това да е вероятно, измислица е, че императорът забелязал аскетизма на младия Марк, опасното отделяне на духа от тялото, и се опитал със своите мемоари да атакува един вид предварително неговите знаменити „Към себе си“, където се твърди, че любовният акт е смесване на две слюнки. У Адриан тялото не е противопоставено на духа и не е унизено с подобни формулировки. Напротив, то е нещо богато и стабилно, често дори по-съвършено. „Моят ум, твърди Адриан, притежава само малка част от преработващите способности на тялото.“ По този начин Адриан, последният античен по античному човек, спори с бъдещото разделение на тяло и дух. Спорът с бъдещето е изразен и във формата на неговите мемоари — те са адресирани към един конкретен друг. Истинските мемоари на Марк Аврелий са вече разговор със себе си, а тия на Августин два века по-късно са отправени към абстракцията на бога.

Освен диалогичността в жанровата форма, която използува Юрсенар, е запазена и автентичната свобода на античния мемоарен стил. Ако решим да преведем на любимия на Адриан елински това „мемоари“, ще трябва да кажем hypomnémata А то означава както спомени, така и напомняне, както скица, така и летопис, означава също разбор, анализ и коментар. Многообразните и свободни Hadrianu hypomnémata с лекота биха включили в себе си и кратък разказ, и разсъждение, и поетична дефиниция като прекрасното определение на тялото (скрито опровергаващо едно у Марк Аврелий) — „това устройство от мускули, кръв и кожа, този червен облак, чиято душа е светкавицата“. И те наистина го включват. Тъй Адриановата многоликост е утвърдена не само пряко и открито във възгледи и нагледно в житейски ситуации, но и във формата на античния мемоар, възстановена от писателката, както и всичко друго отвътре и представена като нов лик на многоликия съвременен роман.

Много срещи е осъществила Маргьорит Юрсенар в изповедния мемоар на този велик обикновен Адриан, съществувал реално, но и достатъчно въображаем очевидно, за да продължи да съществува. Особено значително между тия срещи е взаимопроникването на два реда идеи — на античната пластическа неразчлененост на тяло и дух и на съвременната екзистенцфилософия и интуитивизъм, искащи да преодолеят пропастта между духа и тялото. Невъзможно е да се отдели древното от съвременното в мислите на Адриан в тази насока. Той цитира Платон, скрито го опровергава, а още по-скрито ползува Бергсон и Сартр. Проблематиката около смъртта и болестта, която занимава императора, не възниква само от личния опит на Адриан-Юрсенар. Тя влиза в една съвременна традиция, тръгваща от Ницше и завършваща във философията на екзистенциализма. От друга страна, в този кръг от мисли има нещо стопроцентово римско, епикурейско, долавя се един тон на опитна, малко тъжна изтънчена мъдрост, така добре познат по стиховете на Хораций.

Едновременно модерен и римски, опитът на Адриан ни се представя нагледно в конкретността на определена житейска съдба. Така че нито мислителната система, която го организира нито неговите съставки се чувствуват като нещо самостоятелно. Събрани в калейдоскопа на толкова събития и преживявания, тия съставки продължават да се множат и извън книгата в излъчените внушения. А това на свой ред е постигнато благодарение на високата доза преживяност на модерноримския Адрианов опит в личния свят на авторката. Тъй едно модерно усещане за човека, оприличено на едно историческо, доведено до авторовия опит и раздвижено в мъртвата биография на този „обществен“ герой, благодарение на творческата процедура е направено разбираемо и за широкия читателски кръг, подготвено е за още по-достоен живот.