Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Твърде калейдоскопичен е жанрът на „Мемоарите“ и затова много взаимоизключващи се твърдения биха били верни при определянето на тази книга.

Не малък принос за особената й природа има съвестното пренасяне на редица реалии вътре в нейния свят. Флегон, Светоний и Ариан са действителни лица от антуража на Адриан. Физиономията им е възстановена от авторката по съчинения, които са достигнали до нас. Пантеонът, вилата в Тибур, изображенията на Антиной са не по-малко действителни и не по-лошо опазени. Ловът на лъвове, макар и изваден от поетическо произведение, е съвсем реален. Но всичко това не просто е пренесено в „Мемоарите“. Тия факти са вътрешно осмислени от Юрсенар, а после са стопени в общия фон, който прави да изглеждат достоверни реконструираните обществени и частни отношения, на Адриановото време, настроенията в Рим, в Мала Азия и Ерусалим. В този смисъл „Мемоарите“ са стопроцентова история, а тяхната създателка — изследовател-историк начетен и верзиран анкетьор на стореното от други изследователи. Като върши това отвътре, както ни признава в своите творчески изповеди в края на книгата, като съединява пръснатото и отделното, за да му придаде единна физиономия, тя прилича на големите пионери на римската история от миналия век — на Нибур и Момзен. И наистина книги като „Мемоарите на Адриан“ днес като че ли довършват онова, което остава ненаписано в необщителните кабинетни истории на нашата съвременност.

Както научаваме от самата Юрсенар, в тази книга е търсено нещо повече от историческа достоверност. Макар и да възстановява мислено личната библиотека на Адриан и да се опитва да чете с негови очи, авторката не просто реконструира действителните мемоари на императора, за които се знае, че са съществували. Тя е убедена, че не може да стане действителния Адриан, нито пък го желае. От друга страна и тия мемоари не биха могли да бъдат написани от истинския император. Във фигурата и историята на Адриан Маргьорит Юрсенар е събрала два исторически опита — на римското минало и на своето настояще. В получения особен продукт всеки от тях служи за език, на който се говори за другия. Адриан е илюзия, позволяваща да се наблюдава ефикасно и Юрсенаровата съвременност, и действителното време на Адриан, познавателно пригодна илюзия. При това тя е систематична. В „Мемоарите“ е налице философия — особена, действена, отблъскваща или увличаща, но цяла. Маргьорит Юрсенар отново заявява: „Човек пише, за да обори или защити един светоглед, да даде определение на собствения си метод.“

А този метод е „потапяне в едно преоткрито време“. Затова според писателката не съществува жанрова граница между „Война и мир“ на Толстой и „В търсене на изгубеното време“ на Пруст, няма исторически и психологически роман, има само роман. Но опитът на „Мемоарите“ поставя под въпрос и това утвърждение. Поради амбициите да обхване многообразния свят на човешкия опит съвременната литература разрушава границите между жанровете, показвайки предпочитание единствено към многоликата форма на романа. Но дали той притежава ясно очертаеми граници и дали не е по-точно да наричаме просто текст съвременния роман, това всеповеденческо създание, което може да коси и наука, и поезия, което развлича, осведомява, изобразява.

Ако й липсваше историческият коректив, Юрсенар сигурно би се изразявала волно и рушително като Джеймс Джойс. Но погледът назад хвърля върху нейния роман кроткото покривало на класиката, вкарва в руслото на минали форми буйния поток на текста. В противовес на експериментите в съвременния роман в „Мемоарите“ не са оспорени правата на традиционното слово, а още по-малко на мисленето. То е толкова открито, толкова изнесено напред, че читателят започва да се колебае дали не държи в ръка особен вид философско четиво.

Свързвайки съвременната романност с античната форма, Маргьорит Юрсенар е осъществила още една среща — на два различни художествени опита. Формата на повествованието в „Мемоарите“ на пръв поглед е съвременно свободна, но всъщност тя е и достатъчно антична — своята писмена изповед Адриан предназначава за осиновения от неговия наследник Антонин седемнадесетгодишен Марк Аврелий. Този античен начин на диалогично изразяване има твърде дълга история. Още Хезиод съветва в стихове своя брат Перс, по-късно Теогнид — своя любимец Кирн. Сенека адресира моралните си размисли до Луцилий. Дори риториката на Квинтилиан има адресат и обемистите Плутархови биографии са предназначени за синовете на един приятел, към когото писателят от Херонея често се обръща поименно.