Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Адриан се учи да бъде многолик и многосъщностен — това, разбира се, е опитът на самата Юрсенар, която упорито приучва своето „аз“ да се вмъква в разни лица, за да може да познава разноликата обективност. Тя още от млада се опитва да постигне това със средствата на литературата. Един ранен роман — „Алексис, или трактат за напразната борба“ (1929 г.), носи белезите на търсения в тази посока — Юрсенар вече се опитва да гледа с очите на Адриан. Сюжетът обаче е прекалено частен и еднопланово психологичен. Обективността е стопена в интимния свят. Както сама споделя писателката, за удовлетворяването на подобна амбиция е нужен отстъп от малкото свое, който не е по силите на младата възраст. Именно за откриването на мярката между преживяване и обективност помага на Юрсенар освен набрания личен опит и още един отстъп — историческият сюжет.

Историята на Адриан предоставя възможност на писателката да осъществи в полето на римския сюжет ред срещи, свързвания на взаимно оглеждащи се и тълкуващи се явления и образи. Може би творческото основание да изпитва симпатия към този император действително е пацифизмът му, защото мирът е условие за резултатни срещи, които завършват с познание и взаимно проникване. Юрсенар заявява, че не би се интересувала от частния живот на Адриан, ако той не бил умиротворил империята. Но сигурно и обратно — без частния живот на императора едва ли би била изтълкувана добре неговата обществена дейност. Мащабите на императорската власт проблематизират интимния свят на Адриан. Това е също среща на две основни страни на човешкото същество, които се доближават внимателно една към друга за ползотворно взаимно разкритие също тъй, както времето на Адриан и времето на Юрсенар се срещат в полето на Адриановия мемоар/за да се проблематизират взаимно.

Римските императори са като фигурите на гръцките митове — вече готови герои, отдавна изработени марионетки, които остава само да се задвижат. Особено като се има пред вид колко добре документирана е римската история, става разбираемо защо тя така често снабдява със сюжети историческия роман, тази невежествена история, пригодена за масов вкус, чиято задача е да направи публично достояние подробностите от частния живот на изтъкнатата личност. Колкото по-странни са тия подробности, толкова по-добре е означено изключителното положение на изтъкнатата личност и толкова по-съблазнително става то за читателя, несъзнателно домогващ се до него. Римските императори отдавна обслужват тази нужда на масовия вкус — още от времето на Светоний. Е, на някои императори е провървяло повече. Чрез Робърт Грейвз у нас стана изключително популярен Клавдий, Нерон също шествува чрез един роман, Октавиан не е между неизвестните, да не говорим за Юлий Цезар. Един достоверен Юлиян, известен и на български, е построил Гор Видал много години след един недостоверен от Мережковски. Тази тема не може да се изчерпи набързо. Разбира се, има и императори, които не са привлекли никого.

Адриан не е между предпочитаните герои на историческия роман с римска тема. Изтъкната политическа личност, той има и биографи, както се осведомяваме от бележките на авторката, и още повече изследователи на разни страни на неговата дейност. Край Адриан има повече обществени събития, но нито въстанието на Бар Кохба, нито филелинството на императора се поддават на романно тълкуване. А и любовната му история не е от тия, за които може да се фабулира направо.

Но дали „Мемоарите на Адриан“ е исторически роман? Бих искал да мога да чета книгата, без да се питам какъв е нейният жанр. Колкото до Юрсенар, тя не е успяла да пише, без да отговаря на този въпрос. В нейния коментар е казано: „В наше време романът поглъща всички останали литературни форми; човек е почти принуден да го използува. Това изследване на жизнената съдба на един мъж, който се е наричал Адриан, би било трагедия в XVII век и есе по време на Възраждането.“ Както се разбира от това изказване, „Мемоарите“ са роман и същевременно изследване. Според Юрсенар литературните жанрове са преходни исторически форми, обслужващи подобни изследвания. Кой знае — може би по-ефикасни от научните.

Бягаща от определени литературни течения и стилове, писателката изпитва резерви и към романа, тази по-скоро неизбежна, отколкото желана съвременна жанрова форма. Изглежда, за да се измъкне от нейната принуда, в началото на библиографиите си бележки тя определя тъй жанра на произведението — „Мемоарите“ са романизована биография в първо лице, доближаваща се до романа и затова допускаща подкрепата на документални факти; от друга страна обаче, тази книга се доближава до поезията. Като се възползува от фактическата достоверност и измислицата, тя се колебае между полюсите на поезията и прозата, за да постигне първо по-висока историческа достоверност, а след това и друга, още по-висока, свързана с общочовешката жизнена авантюра, която според Юрсенар все пак остава независима от конкретните исторически обстоятелства.