Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Нека това не те заблуждава: още не съм толкова слаб, че да се поддам на кошмарите на страха, почти толкова нелепи, колкото и илюзиите на надеждата, но много по-мъчителни. Ако трябва да се самозалъгвам, предпочитам да вярвам в хубавото; не ще загубя нищо повече, а ще страдам по-малко. Не е задължително близкият ми край да настъпи веднага и аз все още си лягам всяка нощ с надеждата, че ще дочакам утрото. Отсам непреодолимите граници, за които споменах преди малко, аз още мога да отстоявам стъпка по стъпка своите позиции и дори да си възвърна няколко педи от изгубеното. Все пак съм стигнал възрастта, в която за всеки човек животът е едно прието поражение. Да се каже, че дните ми са преброени, не означава нищо; така е било открай време; така е за всички ни. Но неведението ни за мястото, времето и начина, което ни пречи да различим ясно целта, към която вървим неуморно, намалява за мен, колкото повече напредва смъртоносното ми заболяване. Първият срещнат може да умре всеки миг, но болният знае, че след десет години няма да е жив. В моя случай неизвестността е въпрос на месеци, а не на години. Изгледите да загина от удар с кама в сърцето или при падане от кон намаляват все повече; да умра от чума, изглежда невероятно, а проказата или ракът са, струва ми се, напълно изключени. Вече не съм изложен на опасността да падна по границите, повален от каледонска брадва или пронизан от стрела на парт; бурите не успяха да се възползуват от благоприятните случаи, а гадателят, който ми предсказа, че няма да се удавя, изглежда, е бил прав. Ще умра в Тибур, в Рим или най-много в Неапол и една сърдечна криза ще свърши тази работа.

Дали ще бъда отнесен от десетата или от стотната криза? В това е целият въпрос. Както пътникът, плаващ между островите на Архипелага, вижда светлите изпарения да се вдигат привечер и постепенно да разбулват брега, така и аз започвам да различавам очертанията на моята смърт.

Известни периоди от живота ми заприличват все повече на празните зали на твърде просторен дворец, който обеднелият собственик вече не обитава изцяло. Престанах да ходя на лов: ако никой друг освен мен не нарушаваше тяхната съзерцателност и игрите им, сърните от етруските планини биха били напълно спокойни. С горската Диана съм поддържал винаги пламенните и непостоянни отношения на мъж с любима. Като юноша ловът на глигани ми даде за първи път възможността да се сблъскам с властта и опасността. Отдавах се със страст на тези занимания и крайностите ми предизвикваха укорите на Траян. Разсичането на дивеча всред една горска поляна в Испания беше първата ми среща със смъртта, с храбростта, със състраданието към живите същества и трагичното удоволствие от мъчението им. Като зрял мъж ловът ме отморяваше от многото тайни борби с противници, твърде хитри или твърде глупави, твърде слаби или твърде силни за мен. Справедливият двубой между човешкия ум и прозорливостта на дивия звяр изглеждаше необикновено честен в сравнение със засадите на хората. Като император ловните излети в Тоскана ми помогнаха да преценя смелостта и достойнствата на висши държавни служители; така избрах или отхвърлих не един сановник. По-късно във Витиния, в Кападокия превърнах големите хайки в празници, в есенни тържества всред горите на Азия. Другарят на последните ми ловни подвизи умря млад и влечението ми към тези бурни удоволствия твърде намаля след смъртта му. Но дори и тук, в Тибур, внезапното пръхтене на елен сред шумака е достатъчно, за да събуди в мен един инстинкт, по-стар от всички други, благодарение на които се чувствувам едновременно и гепард, и император. Кой знае? Може би щадях човешката кръв само защото твърде много бях проливал кръвта на дивите зверове, които понякога тайно предпочитах пред хората. Както и да е, техният образ ме спохожда по-често и аз с мъка се въздържам от безкрайните ловни разкази, които биха поставили на изпитание търпението на моите гости. Наистина споменът за деня, в който бях осиновен, има своя чар, но и споменът за убитите в Мавритания лъвове също не му отстъпва.

Да се откажа от ездата, беше по-мъчителна жертва: дивият звяр е само враг, а конят — приятел. Ако ми бяха дали възможност да избера съдбата си, щях да пожелая да бъда кентавър. Отношенията ми с Бористен бяха математически ясни: той ми се подчиняваше като на свой мозък, а не като на свой господар. Случвало ли се е да постигна същото с някой човек? Една толкова пълна власт крие, както всяка власт, опасност от грешки за този, който я упражнява, но удоволствието да изпробвам невъзможното при скок с препятствие беше твърде голямо, за да съжалявам за някое изкълчено рамо или счупено ребро. За коня ми имаха значение не множеството приблизителни понятия за титла, сан и име, които усложняват човешкото приятелство, а единствено точното тегло на моето тяло. Той участвуваше наравно с мен в поривите ми; знаеше точно и може би по-добре от самия мен момента, в който силата и волята ми се разминаваха. Но аз не налагам на наследника на Бористен товара на един болен мъж с омекнали мускули, твърде немощен, за да възседне коня си без чужда помощ. В този момент адютантът ми Целер го тренира по пътя за Пренесте. Целият ми досегашен опит по бърза езда ми помага да споделя удоволствието на конника и на животното, да изпитам усещанията на устремения в галоп мъж през някой ветровит и слънчев ден. Когато Целер слиза от коня, и аз заедно с него влизам в допир със земята. Същото е и с плуването: отказал съм се от него, но продължавам да участвувам в насладата, която изпитва галеният от водата плувец. Бягането, дори на най-къси разстояния, би било за мен днес толкова невъзможно, колкото и за някоя тежка статуя, един каменен Цезар например. Спомням си обаче как тичах в детството си по сухите хълмове на Испания, как играех със самия себе си, задъхвайки се до краен предел, уверен, че отличното сърце и здравите дробове ще възстановят равновесието; и към най-обикновения атлет, трениращ бягане на дълги разстояния, аз проявявам разбиране, което само с разума си не бих постигнал. Така от всяко притежавано в миналото умение извличам познание, което донякъде ме обезщетява за изгубените удоволствия. Вярвах и в хубавите си мигове още вярвам, че е възможно да споделяме живота на другите по този начин, и тази съпричастност вероятно е една от най-трайните форми на безсмъртието. Имало е мигове, когато това разбиране се е опитвало да надхвърли човешкото и от плувеца се е пренасяло върху вълната. Но тук, по липса на точни данни, аз навлизам в света на мечтите и техните метаморфози.