Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Малко преди да напуснем Антиохия, отидох да извърша жертвоприношение на връх Касий както някога. Изкачването стана през нощта: както на Етна взех със себе си само малък брой приятели с издръжливи крака. Моята цел беше не само да извърша изкупителен обред в това най-свято от всички светилища; исках отново да видя изгрева отвисоко — ежедневното чудо, което никога не съм могъл да съзерцавам без едва сдържан вик на радост. Огряло върха, слънцето позлатява медните украси на храма, облените в светлина лица сияят, докато азиатските равнини и морето са все още потънали в мрак; в продължение на няколко мига молещият се на този връх единствен се радва на зората. Всичко бе готово за жертвоприношението, изкачихме се най-напред на коне, след това пеша по-опасните пътеки, обрасли с жълтуга и сакъзови дървета, които се познават по миризмата нощем. Въздухът беше тежък; тук пролетта е гореща, както лятото по други места. За пръв път се задъхах при изкачване и за миг трябваше да се подпра на рамото на любимия. Бурята, която предсказваше от известно време Хермоген (а той разбира от метеорология), се разрази на стотина крачки от върха. Свещенослужителите излязоха да ни посрещнат под блясъка на светкавиците; малката група от мокри до кости хора се струпа около готовия за жертвоприношение олтар. Тъкмо щяхме да започнем, когато удари мълния и уби едновременно и жертвоприносителя, и жертвата. След като първият миг на ужас премина, с присъщото за лекаря любопитство Хермоген се наведе над поразената от мълнията двойка; Хабрий и върховният жрец извикаха от възхищение: човекът и сърната — жертва на божествения меч, се сливаха с вечността на моя Гений: тези два живота бяха отнети в замяна на моя, те бяха негово продължение. Вкопчил се в ръката ми, Антиной се тресеше, но не от страх, както си помислих тогава, а под въздействието на една мисъл, която проумях по-късно. В своя страх от деградиране, т.е. от остаряване, това създание вероятно отдавна си бе дало обет да умре при първия признак на упадък или даже преди това. Днес стигам до заключението, че това обещание, което много от нас са си давали, без да го изпълнят, се е зародило твърде отдавна у него, по време на пребиваването ни в Никомедия и на срещата край извора. То обясняваше неговото безгрижие, жаждата му за наслади, тъгата и пълното му безразличие към бъдещето. Важно бе още краят му да не прилича на бунт и да не съдържа и най-малка следа от недоволство. Мълнията на връх Касий му сочеше възможния изход; смъртта можеше да се превърне в последна услуга, последен дар — единствения, който му оставаше. Блясъкът на зората бе нищо в сравнение с усмивката, която засия по развълнуваното му лице. Известно време след това отново видях същата усмивка, но по-потайна и по-двусмислена: вечеряхме и Полемон, който се занимаваше с хиромантия, пожела да разгледа ръката на младежа — тази длан, в която с уплаха бях видял учудващо много падащи звезди. Антиной отдръпна ръката си нежно и почти свенливо. Държеше да запази в тайна играта си заедно с тайната на своята смърт.

Направихме кратък престой в Ерусалим. На място проучих плана на новия град, който исках да построя на местоположението на еврейското селище, разрушено от Тит. Доброто управление на Юдея и развитието на търговията с Ориента се нуждаеха от създаването на голяма метрополия на това пътно средище. Предвидих обичайната структура на римска столица: Елия Капитолина щеше да има своите храмове, пазари, обществени бани и светилище на римската Венера. Новото ми увлечение към нежните и любовни култове ме накара да избера една пещера на връх Мория като най-удобна за чествуване на култа към Адонис. Проектите ми предизвикаха възмущение сред юдейското население: тези бедняци предпочитаха своите развалини пред един голям град, който щеше да им предложи всякакви възможности за печалба, за наука и за удоволствие. Работниците, които направиха първите копки в полусрутените стени, бяха едва ли не нападнати от тълпата. Това не можеше да ме спре: Фидус Аквила, който не след дълго щеше да прояви организаторския си гений при изграждането на Антиноя, се залови за работа в Ерусалим. Отказвах да видя бързото разрастване на омразата върху купищата развалини. Един месец след това пристигнахме в Пелусий. Там се погрижих да бъде възстановен гробът на Помпей. Колкото повече затъвах в източните дела, толкова повече се възхищавах от политическия гений на победения противник на великия Юлий. Понякога ми се струваше, че Помпей, който се бе опитал да сложи ред в объркания азиатски свят, бе работил сякаш по-успешно за Рим, отколкото самият Цезар. Тези възстановителни начинания бяха един от последните ми жертвени дарове към покойниците от историята: скоро щях да бъда принуден да се погрижа за нови гробове.