Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

След това влязохме във вътрешността на храма, където все още се суетяха ваятелите: огромната, недовършена статуя на Зевс от злато и слонова кост светлееше в полумрака; в подножието на скелето, в плетена кошница лежеше огромният питон, който бях заповядал да донесат от Индия, за да бъде осветен в това гръцко светилище. Божественото животно — пълзящ символ на Земния дух, открай време бе свързано с голото младежко тяло, което олицетворява императорския Гений. Антиной, който все повече навлизаше в тази роля, сам нахрани чудовището с дажбата му от синигерчетата с пречупени крила. След което, вдигайки, ръце, се отдаде на молитва. Знаех, че се моли за мен, обръщайки се единствено към мен, но не бях достатъчно бог, за да отгатна смисъла на молитвата му, нито да зная дали ще бъде удовлетворена един ден. Напуснахме с облекчение тишината и бледосиния полумрак, за да се озовем в атинските улици със запалени лампи, сред познатата тълпа и виковете на прашната вечер. Младежкият образ, който скоро щеше да украси толкова много монети от гръцкия свят, бе приятелско присъствие за тия хора, своеобразна поличба.

Не бях влюбен по-малко; обичах все повече. Но бремето на любовта, подобно на нежно положена върху гърдите ръка, постепенно ставаше все по-тежко. Отново се появиха случайните любовници: спомням си например един умен и коравосърдечен младеж, който ме придружи през един престой в Милет и от когото се отказах. Спомням си и една вечер в Сарди, където поетът Стратон ни води от бордей на бордей, наобиколени от съмнителните ни завоевания. Същият Стратон, който бе предпочел относителната свобода на азиатските кръчми пред моя двор, бе изискан присмехулник и доказваше със страст, че нищо няма смисъл освен удоволствието, може би за да се оправдае, че в негово име бе пожертвувал всичко останало. Имаше и такава нощ в Смирна, когато принудих любимия да изтърпи присъствието на една куртизанка. Представата му за любовта беше строга, тъй като бе насочена към едно-единствено човешко същество; беше отвратен до погнуса. След това постепенно свикна с тези неща. Подобни напразни опити от моя страна се обясняват донякъде със склонността ми към разврат; към това се прибавяше и надеждата за създаване на нов вид интимност, в която другарят по удоволствие нямаше да престане да бъде и любим, и приятел едновременно; съществуваше може би и желанието да поучиш другия, да го накараш да забрави младостта си, като му натрапиш собствения си опит; а може би и непризнатото намерение да го принизиш до нивото на баналните наслаждения, които не те обвързват с нищо.

В нуждата, която изпитвах, да порицавам мнителната му нежност, която заплашваше да завладее живота ми, имаше известен страх. По време на едно пътуване в Троада посетихме долината на Скамандър под зелено, натежало от бедствия небе: наводнението, чиито разрушения бях дошъл да установя на място, превръщаше в островчета древните надгробни могили. Намерих няколко свободни мига, за да се помоля на гроба на Хектор, а Антиной отиде да помечтае над гроба на Патрокъл. Не съумях да отгатна съперника на Ахиловия другар в младия фавън, който ме придружаваше: обърнах на смях разказите за страстна вярност, които изобилствуват най-вече в книгите; красивото обидено създание почервеня до кръв. Откровеността беше все повече единствената добродетел, която си налагах да спазвам: давах си сметка, че геройските черти, с които гърците са увенчавали привързаността на един зрял мъж към по-младия му другар, бяха само лицемерни преструвки за нас. По-чувствителен към римските предразсъдъци, отколкото предполагах, спомнях си, че последните допускат удоволствието, но считат любовта за срамна мания; отново бях обзет от бясното желание да не бъда изключително зависим от никое живо същество. Гневях се от недостатъци, присъщи на младостта и следователно неотлъчни от моя избор; най-сетне в тази напълно различна страст се сблъсквах отново с онова, което ме бе дразнило у римските ми метреси: благовонията, тоалетите, бездушния лукс на накитите, които отново бяха извоювали място в живота ми. В помраченото му сърце се бяха загнездили почти неоправдани страхове; безпокоеше се, че скоро навършва деветнадесет години. Опасни прищевки и гневни пристъпи разтърсваха къдриците на Медуза по упоритото чело и често се сменяха с тъга, която приличаше на изумление, на все по-отчаяна нежност. Случвало ми се е да го ударя и никога не ще забравя ужасения му поглед. Но оскърбеният идол си оставяше идол и изкупителните жертвоприношения се подновяваха.