Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Освещаването на храма на Венера и Рома приличаше на триумф и бе чествувано с надбягвания с колесници, публични зрелища и раздаване на подправки и благоухания. Двадесет и четирите слона, които бяха пренесли огромните блокове за строежа, спестявайки този принудителен труд на робите, заеха място в процесията, сами подобни на живи каменни блокове. Избраната за празненството дата беше годишнината от създаването на Рим, осмият ден след априлските иди на 892-рата година от основаването на Града. Римската пролет не е била никога по-мека, по-буйна и по-синя. Същия ден, с внушителна и някак приглушена тържественост, се състоя освещаването на храма в самия Пантеон. Лично бях нанесъл някои поправки в прекалено скромния план на архитекта Аполодор. Използувах гръцкото изкуство само като украса, като изящна добавка, а за основната структура на сградата се обърнах към най-ранната и славна епоха на Рим, както и към кръглите храмове на древна Етрурия. Исках това светилище на Всички Богове да възпроизвежда формата на земното кълбо и на звездния свод, на кълбото, което съдържа семената на вечния огън, на кухата сфера, която обема всичко. С подобна форма бяха и най-древните колиби, където пушекът на най-старите човешки огнища бе излитал през разположеното на върха отверстие. Куполът на храма, построен от твърд и лек вулканичен камък, който сякаш все още споделяше възходящото движение на пламъците, се съобщаваше с небесната вис през голям отвор на върха, който разкриваше ту синьото, ту черно небе. Едновременно открит и потаен, този храм бе устроен като слънчев часовник. Часовете щяха да обиколят в кръг по грижливо излъсканите от гръцките майстори квадрати на тавана; слънчевият диск щеше да виси от него като златен щит; дъждът щеше да образува бляскаво петно по каменната настилка; молитвата щеше да полети като дим към онова празно пространство, където поставяме боговете. За мен този празник бе един от миговете, в които всичко се слива в едно цяло. Бях на дъното на този кладенец, изпълнен с дневна светлина, а редом с мен стояха прави сановниците на моя принципат, материалът, от който се състоеше вече наполовина изградената ми съдба на зрял мъж. Различавах строгия и мрачен Марций Турбон — мой предан служител; навъсения и достопочтен Сервиан, чиито критики, изричани на все по-тих глас, едва стигаха до ушите ми; царствено елегантния Луций Цейоний; и малко по-настрана от тях — в бледия полумрак, който така подхожда на божествените видения — замечтаното лице на младия грък, в когото бях въплътил съдбата си. Жена ми, която също присъствуваше, бе току-що получила титлата императрица.

Отдавна предпочитах разказите за любовните приключения и свади между боговете пред несръчните философски коментари върху божествената им същност; приемах да бъда земното изображение на бога Юпитер, дважди бог, тъй като е и човек, опора на света, въплъщение на правдата и на реда, любовник на Ганимед и на Европа, нехаен съпруг на неприятната Юнона. Склонен да виждам всичко в светли тонове този ден, сравнявах императрицата с тази богиня, в чест на която бях посветил златен паун, украсен със скъпоценни камъни по време на едно неотдавнашно посещение в Аргос. Бих могъл да се освободя от тази необичана жена чрез развод; да бях обикновен гражданин, щях да го направя без колебание. Ала тя почти не ми пречеше и нищо в поведението й не би оправдало подобна публична обида. Като млада съпруга моите изневери я засягаха едва ли не по същия начин, по който вуйчо й се дразнеше от дълговете ми. Днес бе свидетелка на проявите на страст, която обещаваше да бъде трайна, и сякаш не си даваше сметка за това. Като много жени не особено чувствителни към любовта, тя едва ли разбираше властта й; това невежество изключваше както снизхождението, така и ревността. Вълнуваше се единствено когато биваха застрашени титлите й или материалната й сигурност, но случаят не бе такъв. Нищо не бе останало от моминския й чар, който ме бе привлякъл за кратко време в миналото: тази преждевременно остаряла испанка беше целомъдрена и коравосърдечна. Поради природната си студенина не бе имала любовници и аз й бях благодарен за това; харесвах достойнството, с което носеше воалите си на матрона, напомнящи траурните воали на вдовица. Доволен бях, че профил на императрица украсява римските монети, чийто надпис на обратната страна бе посветен ту на целомъдрието, ту на покоя. Случваше ми се да мисля за символичния брак, сключен между върховната жрица и хиерофанта през нощта на елевсинските празненства, брак, който не е съюз, нито дори съприкосновение, а обред, осветен като такъв.