Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Известно време след това, във Фригия, на границата, където Гърция се прелива в Азия, получих най-ясна и пълна представа за моето щастие. Бяхме на лагер в пуста и дива местност — лобното място на Алкивиад, станал жертва на сатрапски интриги. Бях наредил да поставят на изоставения от векове гроб статуя от пароски мрамор с изображението на този човек — един от най-обичаните синове на Гърция. Бях дал и нареждане всяка година да се чествуват възпоменателни обреди на това място; жителите от съседното село се присъединиха към свитата ми за първата подобна церемония; принесоха в жертва млад бик, а част от месото му бе заделено за вечерното пиршество. Импровизирахме конни надбягвания в степта и танци, в които Антиной взе участие с присъщата си необуздана грация; по-късно, седнал край тлеещия огън, отметнал назад красивата си и силна глава, той пя. Обичам да седя край мъртвите, за да измеря собствената си величина: същата вечер сравних живота си с живота на великия остарял любител на насладите, който бе загинал, пронизан от стрели на това място, бранен от младия си другар и оплакван от една атинска куртизанка. Като юноша нямах претенцията да постигна славата на младия Алкивиад, но многообразието на моя темперамент беше равно на неговия и дори го надминаваше. Бях се наслаждавал колкото него, бях размишлявал повече и работил много повече; също като него бях познал необикновеното щастие да бъда обичан. Алкивиад бе съблазнил всички и всичко, включително историята, и все пак той остави след себе си грамади от мъртви атиняни, захвърлени в кариерите на Сиракуза, разклатено отечество и безразсъдно осакатени от собствените му ръце статуи на богове край пътищата. Бях властвувал над безкрайно по-обширен свят от този, в който бе живял атинянинът; бях запазил мира; бях съоръжил света като красив кораб, готов да предприеме плаване, което щеше да трае векове; бях се борил с всички сили да насърчавам чувството за божествено у човека, без да жертвувам човешкото. Щастието бе моята отплата.

Отново бях в Рим. Вече не бях принуден да се съобразявам, да успокоявам, да се харесвам. Делото на моя принципат се утвърждаваше; храмът на Янус, чиито врати се отварят при война, стоеше затворен; начинанията ми носеха вече своя плод; благоденствието на провинциите се чувствуваше и в метрополията. Този път не отказах титлата „Баща на Отечеството“, която ми бяха предложили в момента на идването ми на власт.

Плотина не беше вече между живите. През един от предишните ми престои в града бях видял за последен път тази жена с уморена усмивка — моя майка според официалната терминология и която в същност беше много повече за мен — единствената ми приятелка. Сега от нея беше останала само малка урна, положена под Траяновата колона. Лично присъствувах на церемониите по обожествяването й и противно на императорския обичай носих траур в продължение на девет дни. Ала смъртта не променяше нищо в близостта ни, която от много години насам не се нуждаеше от присъствие; императрицата оставаше това, което винаги е била за мен — дух и мисъл, слята в едно с моята.

Някои от големите строителни работи бяха на привършване: възстановеният Колизей, очистен от спомените за Нерон, които още спохождаха това място, вече не бе увенчан с образа на този император, а с огромна статуя на слънцето — цар Хелиос, намек за фамилното ми име Елий. Оставаха довършителните работи по строежа на храма, посветен на Венера и на Рома, издигнат на мястото на позорната Златна къща, където Нерон бе излагал на показ лошия си вкус и незаконно придобитото си богатство. Roma, Amor: богинята на Вечния град се отъждествяваше за пръв път с Майката на Любовта — вдъхновителка на всяка радост. Това бе един от замислите на моя живот. По този начин римското могъщество придобиваше свещен и космически характер, умиротворяващата и водеща роля, която мечтаех да му отредя. Понякога ми се случваше да свързвам починалата императрица с мъдрата и божествена съветничка Венера.

Все повече ми се струваше, че всички божества се сливат тайнствено в едно цяло — безкрайно разнообразие от излъчвания, еднакви прояви на една и съща сила: дори противоречията им не бяха нищо друго освен израз на тяхното единство. Идеята за изграждането на храм на Всички Богове, или Пантеон, ме привличаше неудържимо. Бях избрал и местоположението му върху останките от стари обществени бани, подарени на римския народ от Агрипа — зетя на Август. Нищо не бе останало от старата постройка освен един портик и мраморна плоча с посвещение към римляните: същата бе отново грижливо поставена на фронтона на новия храм. За мен не беше важно дали името ми ще фигурира върху паметника, в който бе вградена моята мисъл. За сметка на това нравеше ми се фактът, че надпис по-стар от столетие свързва храма с началото на империята, с мирното царуване на Август. Обичах да се чувствувам преди всичко продължител, дори когато извършвах нововъведения. Освен с Траян и Нерва, станали официално мои баща и дядо, чувствувах се свързан и с толкова обруганите от Светоний дванайсет Цезари, с далновидността на Тиберий, без жестокостта му, с начетеността на Клавдий, без малодушието му, със слабостта на Нерон към изкуствата, очистена от всякаква глупава суетност, с добрината на Тит, без неговата безличност, с пестеливостта на Веспасиан, без смешното му скъперничество — все примери, които си поставих за задача да следвам. Тези владетели бяха играли своята роля в човешките дела; занапред мой дълг беше да избера измежду техните онези, които заслужават продължение, да затвърдя най-добрите, да подобря най-лошите до деня, в който други мъже, повече или по-малко способни от мен, но със същото чувство за отговорност, ще се нагърбят да сторят същото по отношение на моето дело.