Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Когато се обръщам към тези години, имам чувството, че се връщам към Златния Век. Всичко беше просто: някогашните усилия бяха възнаградени с почти божествена лекота. Пътуването беше игра — познато, умело подготвено и овладяно удоволствие. Непрестанната работа бе само друг вид наслаждение. Животът ми, в който всичко идваше късно — и властта, и щастието, придобиваше великолепието на зенита, слънчевия блясък на ранния следобед, когато всичко плува в позлата — предметите на стаята и полегналото до нас тяло. В задоволената страст има нещо невинно, тя е почти толкова уязвима, колкото всяка друга страст: красотата на останалото човечество се свеждаше до зрелище и преставаше да бъде дивечът, който бях преследвал. Това приключение, започнало банално, обогатяваше, но и опростяваше съществуването ми; бъдещето не означаваше почти нищо; престанах да задавам въпроси на оракулите, а звездите бяха само великолепни рисунки по небесния свод. Никога не се бях любувал с подобна наслада на бледия изгрев над далечните острови, на прохладните пещери, посветени на нимфите и посещавани от прелетни птици, на тежкия полет на пъдпъдъците по здрач. Препрочетох поетите: някои ми се сториха по-добри от преди, повечето — по-лоши. Самият аз написах стихове, които изглеждаха по-задоволителни от обикновено.

Бяхме във Витиния, сред море от дървета и гори от корков дъб и бор; там имаше ловен павилион с галерии от дървени решетки, където, завладян от безгрижието на родната земя, разпилявайки на всички страни своите стрели, меча и златния си пояс, младежът се търкаляше по кожените дивани заедно с кучетата. Равнините бяха събрали топлината на дългото лято; пара се издигаше от поляните по бреговете на Сангариос, където препускаха стада от необяздени коне; призори слизахме да се окъпем в реката, газейки из високите, мокри от нощната роса треви под небе, от което висеше тънкият лунен сърп, емблема на Витиния. Тази страна бе обсипана с добрини и дори взе моето име.

Зимата ни връхлетя в Синопе; при студ, който напомняше скитския, открих тържествено строителните работи по разширяване на пристанището, предприето по мое нареждане от моряците на нашата флота. По пътя за Византия първенците палеха в селата огромни огньове, край които се топлеше охраната ми. Преплуването на Босфора в една снежна буря бе прекрасно. След това препускахме на коне през тракийските гори, докато буйният вятър нахълтваше между гънките на плащовете ни, а дъждът не преставаше да барабани по листата на дърветата и по покрива на палатката; спряхме в лагера на строителите, където върху меката пръст скоро щеше да се издигне Андринопол с неговите стени и кули, сред овациите на ветераните от дакийските войни. Същата пролет едно посещение на дунавските гарнизони ме отведе в цветущото днес селище Сармизегетуза; сега витинският юноша носеше на китката си гривна на цар Децебал. Завръщането в Гърция стана през северния път: дълго се застоях в напоената от буйни води Темпейска долина, след това — в слънчевата Евбея, и накрая — в Атика с цвят на розово вино. Почти не стъпих в Атина; в Елевсина, по време на посвещението ми в Мистериите, прекарах три дни и три нощи заедно с тълпата поклонници, дошли тук за същите празненства: единствената предпазна мярка, която взех, беше забраната да се носят ножове.

Заведох Антиной в Аркадия, родина на дедите му: горите бяха все така непроходими като по времето на древните ловци на вълци. Понякога конник подплашваше усойница с камшика си; по каменистите хълмове слънцето жареше като сред лято; опрян на някоя скала, младежът дремеше с глава на гърдите, с едва докосвани от вятъра коси — същински спящ посред бял ден Ендимион. Един див заек, опитомен с голям труд от младия ловец, беше разкъсан от кучетата: това беше единствената нещастна случка през инак безоблачните дни. Жителите на Мантинея откриха, че имат неизвестни дотогава родствени връзки с фамилията от витински колони: градът, в който младежът щеше да има свои храмове по-късно, бе разкрасен и отрупан с дарове от мен. Древното светилище на Нептун, потънало в развалини днес, беше толкова почитано, че неговият достъп бе забранен за когото и да било: по-стари от човешкия род тайнствени обреди се извършваха зад вечно затворените му врати. Построих нов, много по-обширен храм, сред който старата постройка изглежда като костилка в сърцето на плод. По пътя, недалеч от Мантинея, наредих да възстановят гробницата, където падналият в бой Епаминонд почива ведно с младия си другар, загинал редом с него: издигнах колона, на която бе издълбана поема, предназначена да обезсмърти спомена за тази епоха, в която, гледано от разстояние, всичко е било сякаш благородно и естествено — и нежността, и славата, и смъртта. В Ахая Истмийските игри бяха чествувани с невиждан от най-древни времена блясък; възобновявайки тези големи елински празници, аз се надявах да направя от Гърция отново жива сила. Ловът ни отведе в долината на Хеликон, позлатена от късните есенни багри; спряхме да починем край извора на Нарцис, в близост със светилището на Любовта: на златен пирон в стената на храма окачихме кожата на млада мечка, трофей, който поднесохме на този най-мъдър от всички богове.