Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

По това време Атина имаше своя философ на въздържанието: Демонакс водеше достойно за пример, но весело съществуване в една колиба в Колона. Не беше Сократ: не притежаваше нито тънкия му ум, нито неговата пламенност, но аз все пак харесвах присмехулното му добродушие. Комичният актьор Аристомен, който с увлечение изпълняваше стари атически комедии, беше също един от добросърдечните ми приятели. Наричах го „моята гръцка яребица“: нисък, тлъст, весел като птичка или като дете, той познаваше по-добре от всеки друг някогашните обреди, поезия и готварски рецепти. Дълго време ме забавляваше и поучаваше едновременно. По същото време философът Хабрий, най-непорочният от всички хора, последовател на Платон и отчасти на Орфей, се привърза към Антиной с кучешка вярност, която по-късно пренесе върху мен. Единадесет години дворцов живот не са го променили: той е все същото наивно и набожно създание, отдаден на сънищата си, сляп за сплетните и глух за слуховете. Понякога ми досажда, но само смъртта ще ни раздели.

Връзките ми със стоика Ефрат бяха по-краткотрайни. Беше се оттеглил в Атина след блестящия си успех в Рим. Взех го при себе си като четец, обаче страданията, които му причиняваше от дълго време насам един абсцес на черния дроб, както и последвалото отпадане на силите го убедиха, че животът не му предлага вече нищо, което си струва труда да бъде изживяно.

Поиска разрешение да напусне службата си при мен, като се самоубие. Никога не съм бил противник на доброволната раздяла с живота; дори я бях разглеждал като възможен изход по време на кризата, предшествувала смъртта на Траян. Проблемът за самоубийството, който упорито ме преследва оттогава, ми се струваше лесен за решаване в онзи момент. Ефрат получи исканото позволение; предадох му го чрез моя млад витинец, може би защото аз самият бих искал да получа съдбоносния отговор от ръцете на такъв вестител. Същата вечер философът се яви в двореца и разговорът по нищо не се отличаваше от предишните ни беседи; самоуби се на следващия ден. Много пъти разговаряхме за това събитие, а младежът остана натъжен няколко дни. Това красиво чувствено създание гледаше с ужас на смъртта, а аз дори не забелязвах, че мисълта му е вече твърде заета с нея. Колкото до мен, не разбирах напълно как може да бъде напуснат доброволно един свят, който ми се струваше красив въпреки всичките му злини, без да бъдат изчерпани докрай и последните възможности за размисъл, за съприкосновение, за нечий поглед. Твърде много съм се променил оттогава насам.

Годините се смесват и образуват в паметта ми една-единствена картина, в която се тълпят събитията и пътуванията от няколко сезона. Разкошно обзаведената лодка на търговеца Ерастос от Ефес насочи своя нос към Ориента, след това — на юг, и накрая — към Италия, която все повече олицетворяваше Запада за мен. Спирахме два пъти в Родос; посетихме ослепително белия Делос най-напред през една априлска утрин и повторно — под пълната луна на лятното слънцестоене; лошото време край бреговете на Епир ми даде възможност да продължа престоя си в Додона. В Сицилия се забавихме няколко дни в Сиракуза, за да изследваме загадката на нейните извори Аретуза и Циана — прекрасни нимфи от синева. Там си спомних за Лициний Сура, държавника, посветил свободното си време някога на изучаването на приказните свойства на водата. Бях чувал за изумителните багри на зората, отразени в Йонийско море, наблюдавано от върха на Етна. Реших да се изкачим дотам; от пояса на лозята преминахме към лавата и след това към снеговете. Юношата се катереше по стръмните склонове с пъргава стъпка, а учените, които ме придружаваха, яздеха мулета. На върха бе построен заслон, за да ни даде възможност да дочакаме зората. Тя дойде: безкрайна дъга се простря от единия до другия край на хоризонта; необикновени огньове пламнаха по ледовете на върха; пред погледа ни се откриваше земната и морска шир чак до видимата Африка и до Гърция, която само отгатвахме. Това бе един от върховните мигове в живота ми. Не липсваше нищо, нито позлатеният ръб на облаците, нито орлите, нито виночерпецът на безсмъртието.

Безоблачни дни, слънцестоене на моя живот… Далеч съм от мисълта да преувеличавам някогашното си щастие; напротив, трябва по-скоро да се боря срещу обезличаването му, ала даже споменът за него е прекалено ярък за мен днес. По-искрен от повечето хора, признавам без заобикалки скритите причини за своето щастие; струва ми се, че спокойствието, така благотворно за работа и умствени занимания, е една от най-прекрасните последици от любовта. Учудвам се, че тези преходни радости, толкова рядко съвършени в течение на един човешки живот, под каквато и форма да сме ги търсили или получили, се посрещат с такова недоверие от мнимите мъдреци, които се страхуват от привикването към тях или от извращенията им, вместо да се боят от тяхното отсъствие или загуба, и които, вместо да възвисят или вселят ред в душите си, прекарват времето си в изтезание на своята плът. По това време полагах същото старание да укрепвам щастието си, да му се наслаждавам и да го преценявам, с каквото винаги съм се отнасял и към най-незначителните си постъпки; какво е самият любовен акт в същност, ако не миг на страстно внимание от страна на тялото ни? Всяко щастие е шедьовър: най-малката грешка го разстройва, най-лекото колебание го помрачава, най-обикновената несръчност го лишава от очарованието му, а най-незначителната глупост го загрозява. Моето щастие не е отговорно за нито едно от неблагоразумията, които по-късно го разбиха, а постъпките ми бяха смислени, докато се ръководеха от него. Все още вярвам, че един по-мъдър от мен човек би могъл да бъде щастлив до последния си ден.