Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

През нощта, последвала тържествата, наблюдавах от една тераса пламтящия Рим. Тези радостни огньове не се различаваха много от пожарите на Нерон и бяха почти толкова страшни. Рим — казан и пещ едновременно, врящ метал, чук и наковалня, видимо доказателство за промените и повторенията в историята, едно от местата на този свят, където човечеството ще е живяло най-бурно. Големият пожар в Троя, откъдето един беглец се бе спасил заедно със стария си баща, невръстния си син и домашните си богове, завършваше с огромните празнични клади днес. А мисълта за бъдещите пожари ме изпълваше със свещен ужас. Струваше ми се, че милионите минали, настоящи и бъдещи съществувания, новопостроените сгради, родени от стари постройки, които щяха да бъдат последвани от други в бъдеще, прииждаха на вълни през вековете и сякаш случайно тази вечер същите огромни вълни се разбиваха именно в моите крака. Премълчавам миговете на екстаз, когато императорският пурпур — свещена дреха, която носех толкова рядко — обгръщаше раменете на създанието, което все повече олицетворяваше моя Гений: харесвах контраста между тъмночервения цвят и бледия загар на една шия, но най-много ми се искаше да принудя моята Съдба и моето Щастие — облачни и несигурни понятия — да се превъплътят в тази толкова земна форма и да придобият топлината и успокояващата тежест на плътта. Здравите стени на Палатинския дворец, който обитавах така малко, но който току-що бях преустроил, се поклащаха като лодка; разтворените завеси, през които нахлуваше римската нощ, бяха в същност драпериите на кабината от задната палуба, а виковете на тълпата — воят на вятъра между въжетата. Огромната подводна скала, едва забележима в мрачината, беше здравата основа на моята гробница, която започваше да се издига на брега на Тибър. Тя не ми вдъхваше страх, нито съжаление, нито напразни размисли за преходността на човешкия живот.

Постепенно обликът на нещата се промени. От повече от две години ходът на времето се измерваше с развитието на един юноша, който се осъзнава, възмъжава и се издига към своя зенит: дълбокият глас свикваше да дава заповеди на водачите и уредниците на лова; крачката на бегача се удължаваше; ездачът овладяваше по-изкусно коня; ученикът от Клаудиополис, наизустил дълги откъси от Омир, се увличаше страстно по любовната и трудноразбираема поезия, захласваше се по известни пасажи от Платон. Младият овчар се превръщаше в млад патриций. Това вече не бе юношата, който скача от коня си на почивките, за да ми поднесе изворна вода в шепите си: сега дарителят познаваше огромната стойност на своите дарове. По време на лова, организиран в именията на Луций в Тоскана, с удоволствие смесвах неповторимото му лице с важните и угрижени лица на висшите сановници, с острия профил на ориенталците, с грубите муцуни на варварските водачи на кучета, като принуждавах любимия да играе трудната роля на приятел. В Рим около тази млада глава се заплетоха интриги, низки страсти се разиграха с цел да спечелят влиянието му или да го заменят с друго. Погълнат от една-единствена мисъл, осемнадесетгодишният юноша съумя да пренебрегне или отхвърли всички домогвания; притежаваше такова безразличие, на което можеха да завидят и най-мъдрите. Но красивите му устни придобиха горчива гънка, която ваятелите отбелязаха по-късно.

Тук предлагам на моралистите повод за лесна победа над мен. Моите съдници се готвят да открият в сполетялото ме нещастие последиците от безпътица или резултата от крайност: още по-трудно ми е да им противореча, тъй като не виждам в какво се състои безпътицата или крайността. Опитвам се да сведа престъплението си, ако изобщо има такова, до истинската му величина: казвам си, че самоубийството не е нещо рядко и че да умреш на двадесет години е нещо банално. Смъртта на Антиной е проблем и злочестина единствено за мен. Възможно е това нещастие да е било неделимо от прекомерната радост или опитност, от които не съм могъл да лиша нито себе си, нито своя другар в опасността. Постепенно дори угризенията ми се превръщаха в своего рода горестно притежание, начин да убедя себе си, че съм бил тъжният господар на съдбата му докрай. Съзнавам, че трябва да взема пред вид и решението на красивия чужденец, какъвто въпреки всичко си остава всяко любимо същество. Поемайки върху себе си цялата вина, аз свеждам младото му лице до размерите на восъчна статуетка, която първо съм моделирал, а след това съм смачкал между пръстите си. Нямам право да подценявам своеобразен шедьовър, какъвто беше неговият край. Не бива да отнемам на юношата заслугата за собствената му смърт.