Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Всички свещени Мистерии на Азия подсилваха този любовен хаос с пронизителната си музика. Времето на Елевсина бе отдавна отминало. Посвещаването в тайните и загадъчни култове — повече търпяна, отколкото позволена практика, на която законодателят в мен гледаше с недоверие — подхождаше на този миг в живота, когато танцът завършва със световъртеж, а песента — с вик. На остров Самотраки бях посветен в древните и непристойни, но свещени като плътта и кръвта Кабирски мистерии; преситените от мляко змии в пещерата на Трофоний се увиваха около краката ми; Тракийските празненства в чест на Орфей бяха повод за необуздани обреди на побратимяване. Държавникът, забранил всички форми на осакатяване под страх от най-строго наказание, се съгласи да присъствува на оргиите в чест на сирийската богиня Кибела: бях свидетел на вихрени, кървави танци; вцепенен като младо козле в присъствието на влечуго, младият ми другар с ужас съзерцаваше тези мъже, които бяха избрали да дадат такъв окончателен и може би още по-жесток от смъртта отговор на повелите на възрастта и на пола. Но върхът на кошмара бе постигнат по време на триседмичния ни престой в Палмира, у арабския търговец Мелес Агрипа, където живеехме сред варварско великолепие. Един ден, след като бяхме пили, Мелес, висш служител на култа към Митра и който се отнасяше доста несериозно към култовите си задължения, предложи на Антиной да вземе участие в едно кръвно кръщение. Младежът знаеше, че аз също се бях подложил на подобна церемония някога, и прие с жар. Не сметнах за необходимо да се противопоставя на тази прищявка, чието осъществяване изисква само минимално очистване и въздържание. Приех да бъда поръчител заедно с Марк Улпий Касторас, моя секретар на арабски език. Слязохме в свещената пещера в уречения час и витинецът легна, за да получи кървавото обливане. Ала когато от ямата се подаде обагреното му в червено тяло, сплъстената от полепнала кал коса, лицето, опръскано с петна, които не биваше да се измиват и които сами трябваше да се изличат, гърлото ми се сви от погнуса и ужас пред тези съмнителни подземни култове. Няколко дни след това забраних на войските, лагеруващи в Емеза, достъпа до мрачното светилище на Митра.

Не липсваха поличби: подобно на Марк Антоний преди последното му сражение и аз чух да отзвучават в нощта тръбите на божествените ми закрилници, които се отдалечаваха от мен… Чувах ги, без да им обръщам внимание. Увереността ми беше тази на ездача, сигурен, че талисманът му ще го предпази от всякакво падане. Под мое покровителство в Самосата се състоя среща на някои по-малки източни царе; по време на един планински излет самият цар на Осроена, Абгар, ме въведе в изкуството на лова със соколи; хайки, устроени като театрално представление, подкараха към пурпурните мрежи цели стада от антилопи; Антиной напрягаше всичките си сили, за да задържи устрема на двойка пантери, които теглеха тежките си златни нашийници. Бяха сключени спогодби под фасадата на всички тези великолепия; преговорите бяха неизменно благоприятни за мен; все още бях играчът, който печели при всяка партия. Прекарахме зимата в същия дворец в Антиохия, където се бях обърнал към гадателите някога с молба да осветлят бъдещето ми. Ала занапред бъдещето не можеше да ми донесе нищо или поне нищо, което би могло да мине за дар. Моят гроздобер бе приключил; сладкото вино на живота изпълваше бъчвите. Истина е, че бях престанал да ръководя собствената си съдба, а грижливо изградените в миналото принципи ми изглеждаха само като първата степен от всяко човешко призвание днес; те приличаха на онези вериги, които си налага да носи танцьорът с цел да скочи по-високо в мига, в който се раздели с тях. Продължавах да бъда строг в известни отношения: все така забранявах да се сервира вино преди второто нощно бдение: сякаш още виждах пред очите си треперещата ръка на Траян върху същите маси от полирано дърво. Но има и други форми на опиянение. Никаква сянка не помрачаваше дните ми — нито смъртта, нито поражението, нито по-неусетната душевна безпътица, в която изпадаш самоволно, нито старостта, която въпреки всичко щеше да настъпи. И все пак бързах, като че ли всеки преживян час беше едновременно най-красивият и последният.

Честите ми посещения в Мала Азия ме бяха сближили с малка група учени, сериозно отдадени на магическите изкуства. Всяка епоха се отличава със своите дръзновения: отвратени от една философия, която все повече започваше да прилича на ученическа декламация, най-добрите умове на нашия век се опитваха да изследват забранените за човека граници. В Тир Филон от Библос ми бе разкрил известна част от загадките на древната финикийска магия; той ме последва в Антиохия. Тук Нумений предлагаше една доста плаха интерпретация на Платоновите митове за същността на душата, която би отвела далеч един по-дързък от неговия ум. Учениците му викаха духове, но и това беше игра като всяка друга. Необикновени фигури, сякаш излезли от самата сърцевина на сънищата ми, се появиха в дима от благовонни масла, заиграха пред очите ми и се стопиха; в мен остана само чувството за известна прилика с познато и живо лице. Всичко беше може би номер на фокусник, но в случая фокусникът си знаеше занаята. Отново се залових с изучаване на анатомия, започнато на млади години, но не с цел да размишлявам спокойно над строежа на човешкото тяло. Този път любопитството ми бе насочено към онези междинни полета, където се сливат духът и плътта, където мечтите са отглас от действителността, а понякога дори я изпреварват, където животът и смъртта разменят своите символи и маски. Моят лекар Хермоген не одобряваше тези опити; независимо от това ми представи неколцина свои събратя, които работеха в тази област. Заедно се опитвахме да определим точното местоположение на душата, да открием връзките й с тялото и да измерим времето, което й е нужно, за да го напусне. Няколко животни бяха пожертвувани в името на тези изследвания. Хирургът Сатир ме заведе в клиниката си, за да присъствувам на човешката агония. Разсъждавахме заедно: е ли душата само върховно и сетно проявление на тялото, крехко доказателство за мъката и удоволствието на нашето съществуване? Или обратно, не е ли по-древна от тялото, чийто образ е приела и което й служи, макар и несъвършено, като временно убежище? Възможно ли е да бъде върната отново в плътта, за да се осъществи между двете тясното сливане или горене, което наричаме живот? Ако душите притежават собствена индивидуалност, биха ли могли да се разменят, да преминават от един човек в друг, също както двама влюбени разменят резен плод или глътка вино чрез целувката? Всеки философ променя мнението си по тези въпроси двадесет пъти в годината; моят скептицизъм се бореше със стремежа ми да узная повече, а моят възторг мереше сили с иронията. Вече се бях убедил, че нашият разум възприема само нищожна част от фактите: все повече ме привличаше мъглявият свят на усещанията — тъмна нощ, в която проблясват и се въртят ослепителни слънца. По същото време Флегон, който беше любител на случки с привидения, ни разказа една вечер историята на Коринтската годеница, за чиято достоверност отговаряше. Разказът, в който благодарение на любовта една душа се бе върнала отново на земята и временно се бе вселила в плътта, развълнува всички ни, но в различна степен. Неколцина решиха да направят подобен опит: Сатир се постара да извика духа на своя учител Аспазий, с когото бе сключил едно от онези споразумения (обикновено неизпълнени), според които този, който умре пръв, обещава да държи в течение живия. Антиной също ми даде подобно обещание, към което се отнесох доста леко, тъй като нямах никакво основание да мисля, че юношата няма да ме надживее. Филон пожела да извика духа на покойната си жена. Позволих да бъдат произнесени имената на родителите ми, но някакъв свян ми попречи да извикам духа на Плотина. Нито един от опитите не сполучи. Въпреки това необикновени врати се бяха разтворили пред нас.