Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Лодката, която търговецът Ерастос от Ефес ми бе заел, за да преплуваме Архипелага, хвърли котва във Фалеронския залив: настаних се в Атина като човек, който се връща у дома си. Дръзнах да се докосна до тази красота, опитах се да превърна прекрасния град в град на съвършенството. След дълъг период на упадък Атина се разрастваше и се заселваше с нови жители за пръв път: удвоих размерите й; планирах нов град на брега на Илис — града на Адриан, редом с този на Тезей. Всичко трябваше да се преустрои или да се изгради отново. Шест века по-рано строежът на големия храм, посветен на Зевс Олимпийски, бил изоставен веднага след започването му. Строителите ми се заловиха за работа и Атина отново позна такава трескава дейност, каквато не бе изживявала от времето на Перикъл. Довършвах онова, което един от Селевкидите напразно се бе опитвал да направи; възстановявах щетите от грабежите на нашия Сула. Надзираването на строителните работи се нуждаеше от ежедневни посещения сред лабиринт от машини, сложна система от скрипци, полуизправени колони и небрежно струпани под синьото небе бели мраморни блокове. В това имаше нещо от радостното оживление на корабостроителниците: възстановеният кораб вдигаше котва на път към бъдещето. Вечер строителството отстъпваше място на музиката, тази незрима архитектура. Упражнявал съм повече или по-малко всички изкуства, но с изкуството на звуците съм се занимавал с най-голямо постоянство и то е единственото, в което съм придобил известно съвършенство. В Рим скривах това свое увлечение; в Атина можех дискретно да му се посветя. Музикантите се събираха в двора, където растеше самотен кипарис, край една статуя на Хермес. Бяха само шест или седем души; оркестър от флейти и лири, към които се присъединяваше понякога един виртуоз на цитра. Най-често свирех на голяма напречна флейта. Изпълнявахме стари, почти забравени мелодии, а също и нови, съчинени в моя чест. Харесвах мъжествената строгост на дорийските напеви, но не мразех и чувствените и страстни мелодии, нито патетичните и внезапни прекъсвания на ритъма, които сериозните хора, чиято добродетел се състои в това да се плашат от всичко, отхвърлят, тъй като всявали смут в чувствата и сърцата. През струните съзирах профила на младия си другар, сериозен и погълнат от своята партия, както и пръстите му, които старателно пробягваха по опънатите корди.

Тази чудесна зима беше богата на приятелски срещи; състоятелният Атик, чиято банка финансираше моето строителство (не без известна изгода за себе си), ме покани в градините си в Кефисия, където живееше заобиколен с двор от оратори и модни писатели; синът му, младият Херод, бе увлекателен и изискан събеседник; той стана неизбежен сътрапезник на атинските ми угощения. Беше се отърсил от стеснителността, която го бе сковала в мое присъствие по времето, когато атинската младеж го бе изпратила на сарматската граница, за да ми поднесе нейните поздравления по случай идването ми на власт, а растящата му суетност ми изглеждаше невинен недостатък днес. Ораторът Полемон, велик син на Лаодикия, съперник на Херод по красноречие и най-вече по богатство, ме омая с азиатския си стил, плавен и пищен като вълните на Пактол: този ловък майстор на словото живееше, както говореше — с блясък. Обаче най-ценната от всички срещи беше срещата с Ариан от Никомедия — най-добрия ми приятел. По-млад от мен с дванайсет години, вече бе започнал военната си и политическата кариера, в която продължава да се отличава и да служи и до днес. Голямата му опитност в държавните дела, познанията му в областта на ездата, лова и всички телесни упражнения го поставяха несравнимо по-високо от обикновените съчинители на фрази. На млади години бе станал жертва на една от онези необикновени душевни страсти, без които може би не са възможни нито истинската мъдрост, нито истинското величие: бе прекарал две години в Никополис, в Епир, в малката неотоплена и гола стая, където бавно умирал Епиктет; бил си поставил за цел да събере и запише дума по дума последните слова на стария и болен философ. Този период на ентусиазъм бе наложил своя отпечатък върху него: бе усвоил удивителни нравствени принципи и своеобразно целомъдрие. Водеше таен, неподозиран от никого живот на строги лишения. Но продължителното практикуване на стоицизма не го беше сковало в позата на фалшив мъдрец; беше твърде умен, за да не си даде сметка, че има нещо общо между крайностите в любовта и добродетелността и че достойнството им се заключава в тяхната рядкост, в същността им на неповторим шедьовър, на прекрасна самозабрава. Занапред негов образец бяха ведрото здравомислие и съвършена почтеност на Ксенофонт. Пишеше история на своята страна Витиния. Бях поставил под личната си власт тази провинция, която дълго време бе лошо управлявана от проконсули; той ми даде съвети относно плановете ми за реформи. Този ревностен читател на диалозите на Сократ се отнасяше с нежна почтителност към моя любимец; добре познаваше богатия източник на героизъм, преданост и често на мъдрост, от който черпеше Гърция, за да възвеличае привързаността между двама другари. Двамата витинци говореха на мек йонийски диалект с почти Омирови окончания; по-късно склоних Ариан да го използува в своите творби.