Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Тук е мястото да спомена за една привичка, която през целия ми живот ме е водила по пътища не толкова тайни както в Елевсина, но в същност — успоредни на тях: имам пред вид изучаването на звездите. Винаги съм бил приятел на астрономите и клиент на астролозите. Науката на последните е несигурна, погрешна в подробностите и може би вярна като цяло. Щом като човекът, частица от вселената, е подчинен на същите закони, които управляват небето, не е абсурдно да търсим именно там горе предначертанията на нашия живот, както и безликите сили, които участвуват в нашите успехи или грешки. Не пропусках никоя есенна нощ да поздравя съзвездието Водолей на юг, небесния Виночерпец, раздаващ блага, под чийто знак съм роден. Не забравях да проследя всяка поява на Юпитер и на Венера, които направляват живота ми, нито да измеря влиянието на опасния Сатурн. Но ако това странно отражение на човешкото върху небесния свод често ме е занимавало в часовете на бдение, още повече ме интересуваха небесната математика и абстрактните теории, които пораждат тези огромни пламтящи тела. Бях склонен да вярвам, заедно с някои от най-дръзките ни мислители, че и земята участвува в нощния и дневен кръговрат, чието човешко подобие са свещените процесии в Елевсина. В свят, където всичко е само вихър от сили, кипеж на атоми, едновременно и горе, и долу, по края и в центъра, аз трудно си представях съществуването на едно застинало кълбо, мъртва точка, която да не е подвижна в същото време. Понякога изчисленията на Хипарх Александрийски за прецесията на равноденствието ме занимаваха дълго нощем: в тях намирах под формата на доказателства, а не на измислици или символи, същата елевсинска загадка за вечния кръговрат. В наши дни Класът на Девата не е вече на онова място на картата, посочено от Хипарх, но това отклонение е резултат от един цикъл и потвърждава хипотезите на астронома. Бавно и неизбежно това небе ще бъде отново същото, което е било по времето на Хипарх, и пак ще бъде такова, каквото е по времето на Адриан. Хаосът се превръщаше в порядък, а промяната беше съставна част от план, който астрономът беше способен да прозре предварително; тук човешкият ум проявяваше своето участие в мирозданието чрез създаване на точни теореми, както в Елевсина — чрез обредни викове и танци. Човекът, който съзерцава звездите, както и самите звезди неизбежно се придвижват към своя край, отбелязан някъде на небосвода. Ала всеки миг от това движение е кратък отдих, отправна точка, част от крива, здрава като златна верига. Всяка стъпка ни връща отново към същата точка, която ни изглежда като център на всичко само защото случайно сме били там.

Любопитството ми към небесните тела не ме е напуснало от детските ми години, когато Марулин ми показваше съзвездията нощем. По време на принудителните лагерни бдения често наблюдавах лунния бяг в облачното небе на варварите; по-късно в светлите нощи на Атика слушах обясненията на астронома Терон Родоски за неговата система на света или легнал на палубата на кораба сред Егейско море, гледах бавното люлеене на мачтата, чието движение отиваше от червеното око на Телеца до звездите на Плеядата, от Пегас до съзвездието Лебед: отговорих възможно най-добре на наивните и сериозни въпроси на младежа, който съзерцаваше заедно с мен това небе. Тук, във Вилата, построих обсерватория, но сега болестта ми пречи да изкачвам стъпалата й. Веднъж в живота си направих нещо повече: принесох цяла една нощ в жертва на съзвездията. Това стана след посещението ми при Хозрой, на път през Сирийската пустиня. Легнал по гръб, с широко отворени очи, забравил за няколко часа всичките си човешки грижи, аз се отдадох от вечерта до зори на този свят от пламък и кристал. Това беше най-хубавото от всичките ми пътешествия. Голямата звезда от съзвездието Лира, полярна звезда за онези, които ще живеят, когато от десетки хиляди години нас няма да ни има, блестеше над главата ми. Близнаците проблясваха слабо на фона на залязващото слънце; Змията бягаше пред Стрелеца; Орелът се издигаше към зенита с разтворени криле, а под него се виждаше онова още неименувано съзвездие, на което по-късно дадох най-скъпото за мен име. Нощта, която никога не е съвсем черна, както мислят онези, които живеят и спят по домовете си, стана по-тъмна, след това по-светла. Огньовете, оставени да горят заради чакалите, угаснаха; купчината жар ми напомни за моя дядо, прав сред лозето си, за неговите пророчества, станали вече настояще и които не след дълго време щяха да бъдат минало. Опитвал съм да се слея с божественото по много начини; изпитал съм не едно опиянение; някои от тях — мъчителни, други — неизказано приятни. Екстазът на сирийската нощ бе необикновено прозрение. Небесното движение се запечата в съзнанието ми с такава точност, каквато никое частично наблюдение не би ми дало възможност да постигна. В момента, в който ти пиша, зная точно кои звезди минават тук в Тибур, над тавана ми, украсен с мраморна мазилка и скъпи рисунки, и някъде далеч над един гроб. Няколко години по-късно смъртта щеше да стане постоянен обект на съзерцание, мисъл, на която посвещавах всичките си духовни сили, непогълнати от държавните дела. А който мисли за смъртта, мисли също за тайнствения свят, където може би отиваме след нея. След толкова размишления и понякога осъдителни опити аз все още не зная какво става зад тази черна завеса. Но сирийската нощ представлява моят съзнателен дял безсмъртие.