Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Блясъкът на срещите с Хозрой беше само външен. В същност нищо не ги различаваше от преговорите между двама съседи, които се стремят да уредят по приятелски начин спора си във връзка с граничната межда. Имах работа с изискан варварин, говорещ гръцки, ни най-малко глупав и не непременно по-лукав от мен, но все пак твърде колеблив, така че в последна сметка изглеждаше несигурен. Моят обучен ум ми помагаше да улавям неговата изплъзваща се мисъл: седнал срещу императора на партите, свикнах да предугаждам, а не след дълго и да насочвам отговорите му; влязох в играта му и си представих, че съм Хозрой, водещ преговори с Адриан. Ненавиждам безполезните спорове, при които всеки предварително знае дали ще отстъпи, или не: истината в сделките ми харесва най-вече като средство да се опростят нещата и да се приключат по-бързо. Партите се страхуваха от нас; ние също се бояхме от тях и войната щеше да произлезе от сблъсъка на взаимните ни опасения. Сатрапите ни подтикваха към нея от лични съображения: бързо си дадох сметка, че също като мен Хозрой имаше споите Квиет и Палма. Фарасман, най-непокорният от тези полунезависими принцове, завладели пограничните области, беше по-опасен от нас за Партската империя. Обвиниха ме, че съм подкупил това обкръжение от злонамерени и продажни владетели: парите не бяха отишли напразно. Бях твърде уверен в превъзходството на нашите сили, за да се измъчвам от глупаво честолюбие: бях готов на всякакви празни отстъпки, засягащи само престижа, но на никакви други. Най-трудното беше да убедя Хозрой, че ако давах малко обещания, то беше, защото възнамерявах да ги изпълня. И той ми повярва или се престори, че ми вярва. Договорът, сключен по време на това посещение, е още в сила: от петнадесет години насам нито ние, нито те са нарушили установения по границите мир. Разчитам на теб това състояние на нещата да продължи и след смъртта ми.

Една вечер, по време на тържеството, което Хозрой даваше в моя чест в императорската палатка, забелязах сред жените и пажовете с дълги мигли един гол, измършавял и съвършено неподвижен мъж, чиито широко отворени очи сякаш не виждаха безпорядъка от отрупани с меса подноси, акробати и танцьорки. Заговорих го с помощта на преводача си: той не благоволи да отговори. Беше някакъв мъдрец. Учениците му се оказаха по-разговорливи: набожните скитници идваха от Индия, а техният учител принадлежеше на могъщата каста на брамините. Научих, че неговите размишления са го довели до заключението, че цялата вселена, е изтъкана само от илюзии и грешки: за него въздържанието, отричането от земните блага и смъртта бяха единственият начин на бягство от променливото течение на нещата — от което се оставяше да бъде носен нашият Хераклит, — единственият път да стигне, извън: пределите на сетивния свят, до сферата на истински божественото, до неподвижния и пуст небосвод, за който беше мечтал и Платон. Въпреки неумението на преводачите отгатвах, че известни схващания, изразени по-просто и по-категорично от индуса, не са съвсем чужди на някои наши философи. Браминът беше стигнал до такова състояние, при което нищо освен тялото му не го делеше от неосезаемия, безплътен и безлик бог, с когото жадуваше да се слее; беше решил да се изгори жив на другия ден. Хозрой ме покани на това тържество. Беше издигната клада от ароматно дърво, индусът се хвърли в нея и изчезна без стон. Учениците му не проявиха никакъв признак на печал: за тях тази церемония не беше траурна.

Същата нощ дълго мислих за случилото се. Лежах на килим от скъпа вълна, в палатка, украсена с тежки й преливащи от цветове тъкани. Един паж разтриваше краката ми. Отвън до слуха ми достигаха редките шумове на азиатската нощ: шепотът на робите пред вратата ми, лекото шумолене на палма, хъркането на Опрамоас зад завесите, ударите с копито на спънат кон, и по-далече, от женската част на лагера — тъжните звуци на песен. Браминът бе презрял всичко това. Опиянен от жажда за самоунищожение, той се беше отдал на пламъците, както любовникът потъва в мекото легло. Беше се отрекъл от вещите, от хората и накрая от собственото си аз, беше ги отмахнал от себе си като дрехи, които скриват от него онова единствено присъствие, незримия и пуст център, който предпочиташе пред всичко.

Чувствувах се различен, готов за друг вид избор. Въздържанието, отричането от земните блага не ми бяха напълно чужди: бях се увлякъл по тези теории, както става почти винаги, когато бях на двадесет години. Бях още по-млад, когато един приятел ме заведе в Рим да видя стария Епиктет в колибата му в Субура малко преди да бъда изпратен в изгнание от Домициан. Бившият роб, комуто някога жесток господар беше счупил крака, без да изтръгне от него нито стон, мършавият старец, търпеливо понасящ мъките на бъбречната болест, ми приличаше на човек, който се радва на почти божествена свобода. Съзерцавах с възхищение патериците, сламеника, глинената лампа, дървената лъжица и пръстената паница — простите средства на това целомъдрено съществуване. Епиктет се беше отказал от твърде много неща, а аз бързо си бях дал сметка, че за мен няма нищо по-опасно и по-лесно от отричането. Много по-логичен, индусът отричаше самия живот. Можех да науча много от тези безкомпромисни фанатици при условие, че видоизменя първоначалното значение на предлагания ми урок. Тези мъдреци се опитваха да открият своя бог отвъд пределите на океана от форми, да го сведат до нещо единствено, недостижимо и безплътно, от което той самият се бе отрекъл в деня, в който се бе превърнал във вселена. Виждах по друг начин отношенията си с божественото. Представях си, че му съдействувам в усилията да поучава и управлява света, да го развива и умножава неговите разклонения и продължения. Аз бях един от сегментите на колелото, едно от свойствата на неповторимата сила, вложена в многообразието на нещата, орел и телец, човек и лебед, фалос и мозък едновременно, Протей, който е също така Юпитер.