Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Приблизително по това време започнах да се чувствувам бог. Не ме разбирай криво: бях все още и повече от всякога същият човек, този, когото земята хранеше с плодове и живите си твари и който й връщаше остатъците от храната си, който при всяко завъртване на звездите се отпускаше в съня и биваше обзет от лудо безпокойство, когато прекалено дълго беше лишен от сгряващото присъствие на любовта. Моята сила, физическото и умственото ми здраве бяха поддържани грижливо с помощта на чисто човешки упражнения. Но какво да кажа, освен че всичко това бе изживяно по божествен начин? Смелите опити на младостта, с присъщото й нетърпение да се възползува от отлитащите дни, бяха приключени. На четиридесет и четири години бях търпелив, уверен в себе си, толкова съвършен, колкото позволяваше природата ми, вечен. Разбери ме добре: тук става дума за едно чисто умозрително схващане, а безумието, ако трябва да го назова с тази дума, дойде по-късно. Бях бог просто защото бях човек. Божествените титли, с които гърците ме удостоиха впоследствие, само дадоха гласност на онова, което отдавна бях установил сам. Мисля, че бих могъл да се чувствувам бог дори в затворите на Домициан или на дъното на минна шахта. Ако имам дързостта да твърдя това, то е, защото това чувство не е нещо изключително и не е ни най-малко неповторимо. Други преди мене са го изпитвали и ще го изпитват в бъдеще.

Вече казах, че моите титли едва ли прибавяха нещо към тази учудваща увереност: нещо повече, тя се потвърждаваше от най-простите ми и ежедневни дейности на император. Ако Юпитер е мозъкът на света, тогава човекът, натоварен да организира и управлява човешките дела, може с основание да се счита като част от този всемогъщ мозък. С право или не, човечеството винаги си е представяло своя бог като Провидение; за известна част от човешкия род моята функция на император ме задължаваше да бъда въплъщение на това провидение. Колкото повече се засилва Държавата, като затяга в гъстата си и ледена мрежа човечеството, толкова повече расте стремежът на хората да издигнат на другия край на огромната верига обожавания образ на някакъв закрилник. Със или без моето желание източното население на империята ме почиташе като божество. Дори на Запад, в Рим, където официално ни обявяват за богове едва след смъртта ни, простолюдието, в своята неосъзната набожност, все по-охотно ни обожествява още приживе. Неотдавна признателните парти издигнаха храмове в чест на римския император, който беше наложил и запазил мира; имах светилище дори във Вологезия, в сърцето на този необятен и чужд свят. В тези прояви на обожание далеч не виждах опасност от главозамайване или злоупотреба с властта за този, който ги приема. Тук откривах по-скоро спирачка, задължението да се придържам към един вечен модел, да прибавя към човешките си възможности частица най-висша мъдрост. Да бъдеш бог, в крайна сметка изисква повече добродетели, отколкото да бъдеш император.

Бях посветен в Елевсина година и половина по-късно. В известен смисъл пребиваването ми при Хозрой бележеше повратна точка в моя живот. Вместо да се върна в Рим, бях решил да посветя няколко години на гръцките и източните провинции на империята: Атина все повече се превръщаше в мое отечество, мой притегателен център. Държах много да се понравя на гърците и да усвоя във възможно най-висока степен елинската култура. Моето посвещаване, макар и донякъде предизвикано от политически съображения, беше изключително религиозно преживяване за мен. Внушителните обреди представят символично събитията на, човешкия живот, но символът отива по-далеч от действието и обяснява всяка наша постъпка с помощта на вечното движение. Посвещението в Елевсина трябва да се запази в тайна; впрочем опасността да бъде разгласено е малка, тъй като по своята същност то е неизразимо. Формулирането с думи би се свело до най-баналните истини; в това именно се крие неговата дълбочина. По-висшите степени, с които бях удостоен по-късно по време на разговорите ми с хиерофанта, не прибавиха нищо към първоначалното вълнение, изпитвано от всички до най-невежия от поклонниците, който участвува в обредните очищения и пие от свещения извор. Неблагозвучието се превръщаше в хармония; за миг бях стъпил на друга планета и съзерцавах отдалеч, но и отблизо, човешкото и божествено шествие, в което имах своето място, този свят, в който все още съществува мъка, но вече няма място, за заблуди. Неясните очертания на човешката участ, в които и най-необученото око открива толкова много несъвършенства, сега блестяха като рисунки на небето.