Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Всичко ме очароваше в тази дъждовна страна: ивиците от мъгла по планинските склонове, езерата — обиталища на нимфи, по-чудновати и от нашите, тъжните й жители със сиви очи. Имах за водач млад трибун от британските помощни части: този рус бог беше научил латински, сричаше на гръцки и правеше плахи опити да съчинява любовни стихове на този език. През една студена есенна нощ ми послужи като преводач при срещата ми с една гадателка. Седяхме в задимената колиба на келтски дървар и топлехме краката си, обути в широки панталони от груба вълна, когато видяхме, че към нас пристъпва мокра от дъжда старица, с разчорлени от вятъра коси, дива и потайна като горско животно. Тя се нахвърли върху овесените питки, които се печаха в огнището. Моят водач успя да я придума и тя се съгласи да изследва бъдещето ми в димните спирали, внезапно блесналите искри и крехката плетеница от тлеещи съчки и пепел. В тях видя строящи се градове и радостни тълпи, а също опожарени селища и тъжни върволици от победени, които опровергаваха мирните ми мечти; младо и нежно лице, което взе за женски образ и в което отказах да повярвам; бял призрак, а може би само статуя — още по-необяснима, отколкото призрака за тази жителка на горската пустош. И след неопределен брой години — моята смърт, която можех да предвидя и без нейна помощ.

Благоденствуваща Галия и охолна Испания ме задържаха много по-малко, отколкото Британия. Нарбонска Галия ми напомняше Гърция, която беше нароила чак дотук изисканите си училища по реторика и своите портици под чистото небе. Спрях за малко в Ним, за да изготвя плана на базиликата, посветена на Плотина и предназначена да бъде неин храм един ден. Семейни спомени свързваха императрицата с този град и правеха още по-скъп за мен сухия и слънчев пейзаж.

Междувременно бунтовете в Мавритания все още не стихваха. Съкратих престоя си в Испания, като дори пропуснах, по пътя между Кордова и морето, да спра за малко в Италика, града на моето детство и на дедите ми. Отплувах за Африка от Кадис.

Красивите татуирани воини от Атласките планини продължаваха да безпокоят крайбрежните африкански градове. Само за няколко дни преживях един нумидийски вариант на сарматските сражения; видях покорените едно след друго племена, подчинението на гордите им вождове, паднали ничком в пустинята сред безредието от жени, вързопи и наклякали животни. Ала пясъкът заместваше снега.

Щеше да ми бъде приятно да прекарам поне веднъж пролетта в Рим, да навестя започнатата Вила, да се върна към капризните ласки на Луций и приятелството на Плотина. Но престоят ми в града беше почти незабавно прекъснат от тревожни слухове за война. Мирът с партите беше сключен само преди три години, а по Ефрат вече започваха да избухват сериозни инциденти. Заминах незабавно за Ориента.

Реших да уредя пограничните размирици не с баналното изпращане на войски. Уговориха ми лична среща с Хозрой. Водех със себе си императорската дъщеря, пленена като дете по времето, когато Траян завладя Вавилон, и която държахме като заложница в Рим. Тя беше слабичка девойка с огромни очи. Беше важно пътуването да се извърши без забавяне, а нейното присъствие, както и това на придружаващите я жени доста ме затрудни. Групата забулени жени прекоси Сирийската пустиня, люшкайки се на гърба на камилите под балдахини с плътно затворени завеси. Вечер, когато спирахме да нощуваме, изпращах човек да попита дали принцесата не се нуждае от нещо.

Спрях за един час в Ликия, за да склоня търговеца Опрамоас, който вече беше доказал качествата си на посредник, да ме придружи в Партия. Липсата на време му попречи да ме приеме с обичайния разкош. Този инак разглезен от богатството мъж беше чудесен спътник, привикнал на всички изненади на пустинята.

Срещата трябваше да се състои на левия бряг на Ефрат, недалеч от Дура. Прекосихме реката със сал. Войници от партската императорска стража в златни ризници, чиито коне блестяха не по-малко от самите тях, образуваха ослепителна линия на брега на реката. Неразделният от мен Флегон беше твърде блед. Придружаващите ме офицери също изпитваха известен страх; срещата можеше да се окаже клопка. Опрамоас, свикнал да надушва азиатския въздух, се чувствуваше като у дома си; той гледаше с доверие на тази смесица от безмълвие и врява, покой и внезапен галоп, на цялото това великолепие, разстлано над пустинята като килим върху пясъка. Що се отнася до мен, чудесно беше, че не изпитвах никакво безпокойство: подобно на Цезар в неговата лодка, така и аз бях поверил съдбата си на дъсчения сал. Дадох доказателство за доверието си, като веднага предадох партската принцеса на баща й, вместо да я задържа в нашия лагер до завръщането си. Обещах също да върна златния трон на аршакската династия, заграбен в миналото от Траян, който не ни беше нужен и на който ориенталското суеверие придаваше голяма стойност.