Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Плотинополис, Андринопол, Антиноя, Адрианотера… Размножих във възможно най-висша степен тези човешки кошери. Водопроводчикът и зидарят, инженерът и архитектът ръководеха раждането на градовете; тази дейност изисква също известни дарби на магьосник. В един свят, наполовина завладян все още от гори, пустини и необработени равнини, колко прекрасна е гледката на град с павирани улици и храмове, посветени на един или друг бог, обществени бани и отходни места, бръснарница, в която собственикът разисква последните римски новини с клиентите си, дюкянче на сладкар, на продавач на сандали или може би на книги, фирма на лекар или театър, в който от време на време се играе по някоя пиеса от Теренций. Нашите преситени граждани се оплакват от еднообразието на градовете ни: те страдат, че навсякъде срещат все същата императорска статуя и същите водопроводни инсталации. Грешат, тъй като красотата на Ним се различава от тази на Арл. Но самото еднообразие, когато се среща в три континента, успокоява пътника като вида на крайпътните камъни; и най-обикновените ни градове притежават славата на спокойно място за почивка, на подслон, на военен пост. Градът, с неговото местоположение, с построеното от човешката ръка, може би еднообразен, но с еднообразието на препълнените с мед клетки на восъчна пита, място за срещи и обмен, където селяните идват, за да продават стоката си и се застояват със зяпнали уста пред рисунките на някой портик… Моите градове са рожба на срещи; срещата ми с къс земя, на замислите ми на император със събитията от личния ми живот. Плотинополис е плод на нуждата да установя нови селскостопански представителства в Тракия, а също и на нежното ми желание да почета паметта на Плотина. Адрианотера е предназначен да служи за търговски пункт на горските работници от Мала Азия: за мен той бе най-напред лятно убежище, пълна с дивеч гора, ловен павилион от издялани трупи в подножието на хълма, наречен на бога Атис, пенлив поток, в който се къпехме всяка сутрин. Адрианопол в Епир вдъхва живот на старо градско селище в центъра на обедняла провинция: той изникна след посещението ми в прорицалището на Додона. Андринопол, град на селяни и войници, стратегически център на границата с варварските области, е населен с ветерани от сарматските войни; лично познавам силата и слабостите на тези мъже, имената им, броя на прослужените години и на раните им. Антиноя, най-скъпият за мен град, роден на мястото на нещастието, е притиснат върху тясна ивица безплодна почва, между реката и скалата. Затова още повече държах да го обогатя с други възможности — търговията с Индия, речния транспорт — и да му придам изискания чар на гръцка метрополия. Няма място на земята, което желая да виждам по-рядко, както няма друго, за което да съм положил повече грижи. Този град представлява безкраен низ от колони. Аз съм в писмена връзка с Фидус Аквила, неговия управител, по повод на пропилеите на храма и статуите на триумфалната арка; избрах имената на отделните му квартали и деми — явни и тайни символи, пълно и вярно отражение на спомените ми. Лично начертах плана на коринтските колони край брега, които съответствуват на стройните редици от палми. Хиляди пъти съм обхождал мислено почти съвършения четириъгълник, пресечен от успоредни улици, разделен на две половини от триумфалния път, който води от един гръцки театър до един гроб.

Ние сме затрупани със статуи, преситени от ваяни или рисувани великолепия, но това изобилие е измамно, тъй като възпроизвеждаме неуморно няколко десетки шедьоври, които не бихме били способни да създадем вече. Като всички останали и аз наредих да направят за Вилата копие на Хермафродита и Кентавъра, на Ниобида и Венера. Искаше ми се да живея възможно най-много сред тази музика от форми. Насърчавах търсенията в миналото, стремежа към един изкусен архаизъм, който да преоткрива значението на изчезналите замисли и техники. Изпробвах разни варианти; опитах например да претворя в червен мрамор голата фигура от бял мрамор на Марсий и така да го върна в света на рисуваните тела. Или пък да копирам в светлите тонове на пароския мрамор чернозърнестите египетски статуи, да превърна идола в привидение. Нашето изкуство е съвършено, тоест завършено, но съвършенството му се поддава на толкова вариации, колкото и красивият глас: от нас зависи да играем на изкусната игра, която ще ни доближи или отдалечи от веднъж за винаги намереното решение, ще ни позволи да отидем до предела на простотата или на разточителството, да затворим множество нови построения във вътрешността на тази красива сфера. Предимство е да имаш хиляди примери за сравнение зад себе си, да си свободен да продължиш умно традицията на Скопас или да се противопоставиш с наслада на Праксител. Моят допир с варварските изкуства ме убеди, че всяка човешка раса се ограничава с известни сюжети, с няколко от множеството възможни стилове; от своя страна всяка епоха прави някакъв подбор между възможностите, с които разполага всяка раса. В Египет съм виждал огромни статуи на божества и царе; по китките на сарматските пленници съм намирал гривни, които повтарят до безкрай все същия препускащ кон и все същите взаимоизяждащи се змии. Ала нашето изкуство (имам предвид гръцкото изкуство) е избрало да се придържа към човешкото изображение. Ние единствени съумяхме да покажем скритата сила и пъргавината в едно неподвижно тяло; единствени ние направихме от едно гладко чело символ на мъдрия размисъл. Аз съм като нашите ваятели: човешкото ме задоволява; в него намирам всичко, включително и вечността. Моята любима гора се побира изцяло в образа на кентавъра, а диханието на бурята се чувствува най-добре в издутия воал на някоя морска богиня. Природните тела и свещените символи имат стойност само ако са наситени с човешки представи: фалическата и злокобна борова шишарка, басейнът с гълъби, който напомня за следобедна дрямка край извора, грифонът, който отнася любимия към небето.