Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Да строиш, означава да сътрудничиш със земята, да положиш човешки отпечатък върху един пейзаж, който завинаги ще бъде променен; това означава също да дадеш своя принос в бавното преобразуване, каквото представлява животът на градовете. Какви усилия и грижи да намериш най-точното местоположение на даден мост или чешма, да придадеш на планинския път най-удачната крива, която е едновременно и най-късата… Разширяването на пътя за Мегара променяше основно скалистия скиронски пейзаж; двете хиляди стадии павиран път, съоръжен с резервоари и военни постове, свързващи Антиноя с Червено море, заменяха опасностите на пустинята с ерата на сигурността. Всички доходи на петстотин азиатски града едва стигнаха, за да се построи система от водопроводи в Троада, акведуктът в Картаген сякаш изкупваше жестокостите на Пуническите войни. Да се издигнат укрепления, беше в крайна сметка същото, каквото бе построяването на диги: целта беше да се намери мястото, където един бряг или империя могат да бъдат защитени, онази точка, която ще задържи, спре или отблъсне пристъпа на вълните или нападението на варварите. Да се прокопаят пристанища, означаваше да се оплоди красотата на заливите. Да се основат библиотеки, беше все едно да се изградят обществени хранилища и да се натрупат резерви за духовната зима, която щеше да настъпи независимо от волята ми; виждах го по известни признаци. Възстанових много разрушения: в този случай да строиш означава да сътрудничиш с изминалото време, да проникнеш или видоизмениш духа му, да му послужиш за връзка с едно по-далечно бъдеще, под камъка да откриеш тайната на извора. Животът ни е кратък: ние не преставаме да говорим за вековете, които предхождат или които ще последват нашия, сякаш са ни напълно чужди, а аз се докосвах до тях чрез своята игра с камъка. Стените, които укрепвам, са още топли от допира на изчезналите тела; ръце, които не съществуват още, ще милват тези колони. Колкото повече размишлявах над смъртта си и най-вече над нечия друга, толкова повече се стараех да прибавя към нашия живот тези почти неразрушими продължения. В Рим предпочитах да използувам вечната тухла, която много бавно се връща към земята, от която е родена, и чието едва забележимо слягане или разпадане се извършва така, че постройката все още има вид на планински масив даже след като видимо е престанала да бъде крепост, цирк или гробница. В Гърция и Азия си служех с местния мрамор, прекрасен материал, който, веднъж издялан, остава верен на човешкото измерение, така че планът на целия храм се съдържа във всеки отломък от колона. Архитектурата е богата на по-разнообразни възможности, отколкото ни карат да мислим четирите стила на Витрувий; нашите мраморни блокове и музикални тонове са извор на безкрайни съчетания. За строежа на Пантеона се обърнах към старата Етрурия на гадателите и харуспексите; напротив, светилището на Венера издига под слънцето закръглените си йонийски форми, с изобилие от бели и розови колони около богинята от плът, която роди расата на цезарите. Атинският Олимпейон трябваше да бъде точният противовес на Партенона, да се разгръща в равнината така, както последният се извисява на хълма, първият — величествен, вторият — съвършен: стихията — на колене пред покоя; великолепието — в подножието на красотата. Олтарите и храмовете в памет на Антиной бяха вълшебна обител, паметници на тайнственото преминаване от живота в смъртта, светилища на непреодолима скръб и щастие, място за молитви и срещи с отвъдното: тук се отдавах на безпределната си мъка. Гробницата ми на брега на Тибър възпроизвежда в гигантски размери древните гробници от Апиевия път, но самите й пропорции я видоизменят и напомнят за Ктесифонт, за Вавилон, за терасите и кулите, чрез които се стремим да се приближим до звездите. Лобно място, Египет предложи плановете на обелиските и алеите със сфинксове за гробницата, която натрапва на един донякъде враждебно настроен Рим паметта на непрежалимия ми другар. Вилата беше гробница на странствуванията ми, последен лагер на скитника, и макар от мрамор — равностойна на палатките и шатрите на азиатските принцове. Почти всичко, до което се домогва нашият вкус, е било сторено вече в света на формите; аз се обърнах към този на цветовете: ясписът — зелен като морските дълбини, порфирът — зърнест като плът, базалтът и мрачният обсидиан. Наситеното червено на завесите се украсяваше с все по-сложни везби; мозайките на пода или на стените никога не биваха достатъчно златисти, нито достатъчно бели или тъмни. Всеки камък представляваше удивителното осъществяване на едно желание, спомен, понякога дори предизвикателство. Всяка постройка беше планът на един блян.