Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Ние сме държавни служители, а не цезари. Една тъжителка, която отказах да изслушам докрай един ден, възкликна, че ако не ми стига време да чуя молбата й, няма да имам време и да управлявам. Извиненията, които й поднесох, не бяха формални. И все пак времето не стига: колкото повече се разраства империята, толкова повече различните аспекти на властта се съсредоточават като че ли само в ръцете на държавния глава; налага се този претоварен човек да прехвърли върху други част от своите задължения, а умението му ще се състои в това все повече да се обгражда с доверени хора. Голямото престъпление на Клавдий или на Нерон е, че от леност бяха позволили на бивши или настоящи роби да обсебят функциите на техни довереници, съветници или представители. Известна част от живота и от пътешествията ми премина в подбор на ръководители за новата администрация, в обучението им, във възможно най-изкусното съчетаване на способностите с длъжностите, в разкриването на полезни възможности за дейност на средната класа, от която зависят държавните дела. Добре виждам опасността, която крие тази цивилна армия: тя се състои в две думи — затъване в рутината. Подобен механизъм, изграден за векове напред, ще се разстрои, ако бъде занемарен; дълг на неговия господар е да регулира непрестанно движението му, да предвиди или предотврати износването му. Опитът показва, че независимо от безкрайното старание, с което избираме приемниците си, посредствените императори винаги ще бъдат повече от останалите и че във всеки век царува най-малко един безумец. По време на криза добре организираните канцеларии ще продължат да се занимават с основното и да осигуряват нерядко дългото междуцарствие между двама мъдри владетели. Някои императори влачат след себе си неизброими редици от вързани за шията варвари — безкрайно шествие от победени. Елитът от държавни служители, които се заех да обуча, е също част от моята свита. Благодарение на членовете на императорския съвет можах да отсъствувам от Рим в продължение на дълги години и да се връщам обратно само за кратко. Кореспондирах с тях посредством най-бързите куриери, а в случай на опасност — чрез сигналните кули. На свой ред те също обучиха полезни помощници. Тяхната компетентност е мое дело; добре организираната им дейност ми даде възможност да използувам силите си другаде. Това ще ми позволи да се оттегля спокойно и в смъртта.

От двадесет години царуване прекарах дванадесет без постоянно местожителство. Живял съм последователно в дворци на азиатски търговци, в тихи гръцки къщи, в красиви вили с бани и отопление на римски жители от Галия, а също в колиби и в селски хижи. Ала пред всички тях предпочитах леката палатка, това устройство от платно и въжета. Корабите не бяха по-малко разнообразни от земните ми домове: имах собствен, съоръжен с гимнастически салон и библиотека, но твърде много се боях от заседналия живот, за да се привържа към което и да било жилище, било то и подвижно. Намирах еднакво подходящи и увеселителната лодка на сирийския милионер, и бойните кораби на нашата флота, а така също и каика на гръцкия рибар. Единственият разкош беше бързината и всичко, което я улеснява — най-добрите коне, най-удобните коли, най-леките багажи, най-подходящите за даден климат дрехи и лични вещи. Ала най-голямото богатство беше преди всичко отличното ми физическо състояние: един принудителен преход от двадесет левги беше нищо, а една безсънна нощ — само покана за размисъл. Малко хора обичат дългите пътувания, това непрекъснато нарушаване на всичките ни навици, тези безкрайни удари, нанесени на предразсъдъците ни. Стараех се да нямам никакви предразсъдъци и да си създавам малко навици. Ценях удобството на меките легла, а така също допира и дъха на голата земя, грапавините на всяка частица от земния кръг. Бях свикнал с всякакъв вид храни — и с британския булгур и с африканските дини. Един ден ми се наложи да вкуся ястие от полуразложен дивеч, който е истинска наслада за някои германски племена: повърнах го, но опитът бе осъществен. Въпреки твърдите си предпочитания в любовта и в този случай се боях от установените навици. Свитата ми, която се свеждаше само до най-необходимото или до най-прекрасното, твърде малко ме отделяше от околния свят; особено внимавах да бъда свободен в движенията си, а достъпът до мен да бъде лесен. Провинциите, тези обширни административни единици, чиито емблеми бях избрал лично (Британия върху своя каменен трон или Дакия с нейния ятаган), за мен бяха съставени от гори, под чиято сянка бях почивал, от кладенци, от които бях пил, от отделни срещнати по нощувките хора, от познати и понякога обичани лица. Познавах всяка миля от пътищата ни, може би най-хубавият подарък, направен на света от Рим. Но незабравимият миг беше, когато пътят стигаше до някой планински склон и ние се изкачвахме над пропастите, от скала на скала, за да присъствуваме на зората от върха на някой алпийски или пиренейски хребет.