Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

В живота ми беше настъпил ред, но не и в империята. Наследеният от мен свят приличаше на човек в разцвета на силите си и все още здрав, въпреки че окото на лекаря започваше да долавя едва забележими признаци на изхабяване, човек, минал наскоро през изпитанията на тежка болест. Преговорите бяха подновени, този път открито; навсякъде разгласих, че самият Траян ме е натоварил с тях преди смъртта си. Теглих черта на опасните за нас завоевания: не само Месопотамия, където не бихме могли да се задържим, но и твърде далечната и капризна Армения, която запазих само като васална държава. Трудностите, поради които мирните преговори биха се проточили с години, ако заинтересованите страни можеха да извлекат някаква полза от това, бяха преодолени с посредничеството на търговеца Опрамоас, ползуващ се с доверието на сатрапите. Постарах се да вложа в преговорите същата жар, с която някои влизат в боя, и наложих подписването на мира. Впрочем моят партньор го желаеше поне толкова, колкото и аз: партите мислеха само как отново да отворят търговските си пътища между Индия и нас. Няколко месеца след голямата криза с радост видях нови редици от кервани по бреговете на Оронт. Оазисите започваха да се населяват с търговци, които коментираха последните новини край огньовете и всяка сутрин заедно с предназначените за непознати страни стоки се зареждаха с много наши мисли, думи, обичаи, които постепенно щяха да завладеят света по-сигурно от бойните легиони. Обращението на златото, движението на идеите, така неусетно като протичането на живителния въздух в артериите, се възобновяваха в голямото тяло на света; пулсът на земята започваше да бие отново.

Бунтовната треска стихваше на свой ред. В Египет тя беше толкова силна, че се наложи спешно организиране на селска милиция в очакване на подкрепленията ни. Незабавно натоварих моя другар Марций Турбон да възстанови реда, което той направи с мъдра непреклонност. Но редът по улиците не ме задоволяваше напълно; искаше ми се, ако е възможно, да го възстановя или по-скоро да го възцаря за първи път в умовете. Едноседмичния си престой в Пелусий употребих изцяло за да постигна равновесие между вечно непримиримите гърци и евреи. Не видях нищо от това, което исках да видя: нито бреговете на Нил, нито Александрийския музей, нито статуите в храмовете; едва намерих време да посветя на приятни блудства една нощ в Канопа. Прекарах шест безкрайни дни във врящия казан на съда, защитен от жегата с дълги завеси от тънки летви, които плющяха от вятъра. Нощем огромни комари кръжаха около лампите. Опитах се да докажа на гърците, че невинаги са най-мъдрите, на евреите — че съвсем не са най-непорочните. Сатиричните песни, с които елините от низшите слоеве преследваха своите врагове, бяха почти толкова глупави, колкото и жалките проклятия на еврейските квартали. Двете раси, живеещи рамо до рамо от векове насам, никога не бяха проявили желание да се опознаят, нито имаха приличието да се понасят взаимно. Изтощените тъжители, които напускаха местата си късно през нощта, ме намираха на масата ми призори, все още зает със сортиране на сметта от лъжливи показания; прободените с кама трупове, които ми предлагаха като веществени доказателства, често биваха труповете на болни, починали в леглата си и откраднати от специалистите по балсамиране. Въпреки това всеки миг на затишие беше победа, нетрайна като всяка победа, а всеки решен спор — прецедент, залог за бъдещето. Нямаше значение, че постигнатото споразумение е само външно, наложено и вероятно временно: знаех, че както доброто, така и злото са въпрос на навик, че временното може да продължи дълго, че външното прониква вътре и че с течение на времето маската се превръща в лице. След, като омразата, глупостта и безумието могат да имат трайни последици, не виждах защо да не бъде така и със здравия разум, правдата и добронамереността. Мирът по границите беше нищо, ако не можех да убедя еврейския вехтошар и гръцкия месар да съжителствуват в мир.

Мирът беше моята цел, но съвсем не моят идол: не бих казал дори идеал, тъй като и тази дума е твърде отдалечена от действителността. Смятах да се откажа напълно от завоюваните земи, като изоставя Дакия, и щях да го направя, ако можех да скъсам решително с политиката на моя предшественик, но беше по-добре да използувам възможно най-разумно наследените придобивки, регистрирани вече от историята. Първият управител на новосъздадената провинция — прекрасният Юлий Бае — беше загинал на своя пост (както щях да загина и самият аз през оная година, прекарана по сарматските граници), сразен от неблагодарната задача да умиротворява неуморно една привидно покорена страна. Наредих да бъде тържествено погребан в Рим, почест, на която обикновено само императорите имат право; почитта, която отдадох на този добър, неволно пожертвуван служител, представляваше моят последен и негласен протест срещу завоевателната ни политика: вече не бях длъжен да я разобличавам, след като имах власт да я прекратя. Затова пък в Мавритания, където приближените на Лузий Квиет подстрекаваха към размирици, беше необходима военна намеса, но моето присъствие там не беше наложително в този момент. Същото ставаше и в Британия, където каледонците се бяха възползували от изтеглянето на войските ни поради войната в Азия и бяха унищожили малкото останали погранични гарнизони. Натоварих Юлий Север да вземе най-спешни мерки, тъй като, преди да предприема подобно далечно пътуване, трябваше да сложа ред в държавните дела. Държах много да приключа сам с войната против сарматите, чийто изход не беше още решен, и този път да хвърля в нея необходимия брой отряди, за да сложа най-сетне край на щетите, които ни нанасяха. И в този случай както винаги отказах да се подчиня на определена система. Приемах войната като път към мира само ако преговорите се окажеха недостатъчни, подобно на лекаря, който прибягва до изгаряне, след като е изпробвал билките. Всичко е толкова сложно в човешките дела, че и моето мирно царуване ще има своите периоди на война, както в живота на един велик военачалник настъпват периоди на мир независимо от желанието му.