Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Бях се отказал от всички титли. Още през първия месец от царуването ми Сенатът без мое знание ме беше окичил с дълга поредица от почетни звания, които обвиват като шал с ресни вратовете на някои императори. Дакийски, Партски, Германски: Траян харесваше тези красиви войнствени имена, напомнящи цимбалите и тъпаните на партските отряди. У него те предизвикваха възпоминания и отгласи; мен само дразнеха или оглушаваха. Сложих край на всичко това. Временно отклоних и прекрасната титла Баща на Отечеството. Август я бе приел едва в края на живота си, а аз още не се считах достоен за нея. Така постъпих и с триумфалните почести: щеше да бъде смешно да ги приема в името на война, за която имах само една заслуга — че я бях приключил. Тези, които видяха скромност в отказа ми, се заблуждаваха, както и онези, които ме упрекваха във високомерие. Моята цел беше не толкова да въздействувам върху околните, а по-скоро да извлека полза за себе си. Исках авторитетът ми да бъде личен, неделим от мен, непосредствено измерим в бърз ум, сила или осъществени действия. Титлите, ако изобщо дойдеха, щяха да дойдат по-късно — други титли, свидетелство за по-съкровени победи, на които не смеех да се надявам още. В момента ми предстоеше да извърша още много, за да стана или да бъда във възможно най-висша степен Адриан.

Обвиняват ме, че не обичам достатъчно Рим. А колко красив беше през двете години, в които Държавата и аз се изпитвахме взаимно, градът с тесни улички, със задръстени от хора форуми и тухли с цвят на остаряла плът. След Ориента и Гърция Рим изглеждаше някак странен, нещо, което един римлянин, роден и израснал в града, не би могъл да усети. Привиквах отново с влажните му и пропити със сажди зими, с африканските му жеги, разхлаждани от водопадите на Тибур и езерата на Алба, както и с почти селското му население, питаещо провинциална привързаност към седемте му хълма. Амбицията, жаждата за печалба и превратностите на завоеванията и робството постепенно довеждаха тук представителите на всички човешки раси — от татуирания африканец и косматия германец до тънкия грък и тлъстия ориенталец. Започнах да се отърсвам от прекалената си чувствителност: посещавах обществените бани в часовете на най-голяма навалица; научих се да понасям игрите, в които доскоро виждах само жестоко разхищение. Не бях променил мнението си: все така ненавиждах тези кланета, в които животното е обречено предварително; постепенно обаче започнах да долавям обредното им значение и въздействието на трагично пречистване, което те упражняваха над непросветената тълпа; искаше ми се тези тържества да се равняват на Траяновите по блясък, но в тях да има повече изкуство и ред. Заставях се да изпитвам удоволствие от точните удари на гладиаторите при условие все пак, че никой не е принуден да упражнява насила този занаят. Свиквах да преговарям с тълпата от трибуната на Цирка посредством херолдите, да я карам да замълчи, като й засвидетелствувам уважение, което тя стократно ми връщаше, и да й разрешавам само онова, на което тя с право се надяваше, както и никога да не отказвам нещо, без да давам обяснение за отказа си. Не вземах книгите си в императорската ложа като теб: да покажеш, че пренебрегваш удоволствията на другите, е обидно за тях. Ако зрелището ме отвращаваше, усилието, което полагах, за да го изтърпя, беше по-поучително за мен, отколкото мислите на Епиктет.

Моралът е въпрос на лично споразумение; благоприличието е обществено дело; винаги съм смятал, че моралната разпуснатост е проява на лош вкус. Забраних смесените бани, повод за почти непрестанни сбивания, и наредих да претопят в полза на държавната хазна колосалния сребърен сервиз, изработен по поръчка за чревоугодника Вителий. Нашите първи Цезари си бяха спечелили неприятната слава на присвоители на чужди наследства: за мен стана правило да не приемам нито за Държавата, нито за себе си никакво имущество, върху което можеха да предявят права преките наследници. Постарах се да намаля огромния брой роби в императорския дом и най-вече тяхната дързост, която ги караше да се смятат равни на най-добрите римски граждани, а понякога дори да всяват страх у тях; веднъж един от слугите ми се обърна твърде безочливо към един сенатор: заповядах да го накажат с плесници. Толкова ненавиждах разпуснатостта, че заповядах да набият с камшик насред Цирка няколко прахосници, потънали до гуша в дългове. Пак в името на реда настоявах на публични места да се носят тогата и туниката, дрехи, неудобни като всичко свързано с почестите и които самият аз обличах единствено в Рим. Посрещах приятелите си прав; стоях прав и по време на аудиенциите в знак на несъгласие с нехайната легнала или седяща поза. Намалих неприличния брой коли, които задръстват улиците ни — лукс, който сам се обезсмисля, тъй като пешеходецът винаги печели преднина пред сто залепени една за друга коли, пъплещи по завоите на Свещения път. Когато правех частно посещение, възприех навика да влизам с носилката направо в домовете, като спестявах на домакина неприятното задължение да ме чака или изпраща навън в слънчевия пек или под злия римски вятър.