Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Преди да се отправя на север за окончателното уреждане на сарматския конфликт, се срещнах повторно с Квиет. Киренейският палач продължаваше да бъде опасен за нас. Първото нещо, което направих следователно, беше да разпусна неговите отряди от нумидийски съгледвачи; оставаше му мястото в Сената, постът му в редовната армия и огромно владение от пясъци на запад, което можеше да използува според желанието си било като трамплин, било като убежище. Той ме покани на лов в горските дебри на Мизия и скрои умело една злополука, в която при по-малко късмет и физическа ловкост от моя страна положително щях да се простя с живота. По-добре беше да не показвам никакво съмнение, да бъда търпелив и да изчакам. Не след дълго в Долна Мизия, в момента, в който капитулацията на сарматските вождове ми позволяваше да считам за предстоящо завръщането си в Италия, научих от разменените между мен и бившия ми настойник шифровани писма, че Квиет се завърнал прибързано в Рим и се съюзил с Палма. Враговете ни засилваха позициите си, прегрупираха силите си. Никаква безопасност не беше възможна, докато тези двама мъже бяха против нас. Писах на Атиан да действува незабавно. Старият човек порази враговете ни като мълния. Той превиши нарежданията ми и ме отърва наведнъж от всичките ми отявлени врагове. В един и същи ден с няколко часа разлика в Бая бил екзекутиран Целс, Палма — във вилата си в Терацина, а Нигрин — във Фавенция, на прага на лятната си къща. Квиет загинал на път след тайна среща със съучастниците си, на стъпалото на колесницата, с която се завръщал в града. Вълна от ужас заля Рим. Остарелият ми шурей Сервиан, който привидно се беше примирил с моя успех, но жадно дебнеше бъдещите ми грешки, вероятно е изпитал такава радост в този момент, че тя без съмнение е била най-голямата наслада в целия му живот. Зловещите слухове, които се носеха по мой адрес, се потвърждаваха.

Научих тези новини на борда на кораба на път за Италия. Те ме потресоха. Човек винаги е доволен, когато се отърве от враговете си, но моят настойник беше проявил старческо безразличие към далечните последствия от своята постъпка: той просто бе забравил, че аз именно щях да живея с отгласа от тези убийства в продължение на повече от двайсет години. Мислех си за смъртните присъди на Октавиан, завинаги опетнили паметта на Август, за първите престъпления на Нерон, последвани от толкова други. Спомнях си също за последните години от царуването на Домициан, посредствен, но не по-лош от други човек, на когото страхът, който сам изпитваше и който всяваше у другите, бе отнел постепенно човешкия образ и той бе умрял в двореца си като подгонен в гората звяр. Моят обществен живот вече не ми принадлежеше: първият ред от надписа съдържаше няколко дълбоко врязани думи, които никога нямаше да мога да залича. Сенатът, това огромно, но слабо тяло, което се изпълваше със сили, щом се почувствува заплашено, никога нямаше да забрави, че четирима излезли от неговите редици мъже бяха екзекутирани набързо по моя заповед; така трима заговорници и един жесток грубиян щяха да се превърнат в мъченици. Незабавно известих на Атиан, че е необходимо да ме посрещне в Брундизий, за да ми даде отчет за делата си.

Той ме чакаше близо до пристанището, в една от стаите на странноприемницата, обърната на изток, където някога умря Вергилий. Посрещна ме на прага, накуцвайки; страдаше от пристъп на подагра. След като останахме сами, избухнах в упреци: исках моето царуване да бъде умерено и да служи за пример, а то започваше с четири екзекуции, от които само едната беше наложителна и които лекомислено бяха пренебрегнали да облекат в законна форма. Впоследствие щях да бъда упрекван още повече за тази злоупотреба с властта, тъй като щях да се опитам да бъда милостив, съвестен и справедлив. Щяха да си послужат с тези убийства, за да докажат, че мнимите ми добродетели не са нищо друго освен поредица от маски, и да ми съчинят легенда на най-обикновен тиранин, която може би ще ме преследва до края на Историята. Признах опасенията си: не мислех, че съм лишен от жестокост или от който и да е друг човешки порок — споделях общоприетото мнение, че едно престъпление води до друго, че звяр, вкусил веднъж човешка кръв… Старият приятел, чиято преданост винаги ми се е струвала сигурна, вече си позволяваше волности, възползувайки се от грешки, които си въобразяваше, че е забелязал у мене; под предлог, че ми служи, беше уредил личните си сметки с Нигрин и Палма. Така осуетяваше мирното ми дело и ми подготвяше най-мрачно завръщане в Рим.