Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Старият човек поиска разрешение да седне и постави на ниско столче бинтования си крак. Не преставайки да говоря, хвърлих една завивка върху болния му крайник. Той ме остави да се изкажа с усмивката на учител, доволен, че ученикът му се справя нелошо с трудния урок. Когато свърших, спокойно ме попита какви са били намеренията ми спрямо враговете на режима. Ако беше необходимо, можехме да докажем, че четиримата мъже са заговорничили срещу живота ми; във всеки случай в техен интерес е било да го направят. Всяко преминаване от една власт към друга влече след себе си подобни чистки; той се бе нагърбил с тази, за да запази неопетнени моите ръце. Ако общественото мнение искаше жертва, нямаше нищо по-лесно от това да му отнема поста на преториански префект. Беше предвидил тази мярка и сам ме съветваше да я приложа. Ако трябваше още нещо, за да си възвърна доверието на Сената, би одобрил решението ми да бъде отстранен временно от Рим или даже изпратен в изгнание.

Атиан винаги е бил настойникът, комуто изпросваш пари, съветникът в трудните дни, верният помощник, но едва сега за първи път се взирах в неговото грижливо избръснато лице, в деформираните му ръце, спокойно опрени на дръжката на абаносовия бастун. Много добре познавах различните страни от живота му на преуспял човек: жена му, която той обичаше и чието здраве непрекъснато се нуждаеше от грижи, омъжените му дъщери и децата им, за които хранеше амбиции, подобни на своите — скромни, но упорити; слабостта му към изисканите ястия, силното му влечение към гръцките камеи и младите танцьорки. Той ме бе поставил над всички тези неща и от тридесет години насам първата му грижа беше да ме закриля, а после — да ми служи. Тази обикновена преданост на човек към човек ми се струваше изумителна, непонятна, тъй като лично аз бях поставял над себе си само идеите, начинанията или в най-добрия случай — собственото си бъдеще. Никой не е достоен за подобна преданост и аз все още не мога да си я обясня. Последвах съвета му и той изгуби длъжността си. Тънката му усмивка ми показа, че беше очаквал да приема думите му буквално. Знаеше отлично, че никаква неуместна загриженост към стария приятел няма да ми попречи да взема най-разумното решение; този ловък политик не би желал да постъпя другояче. Не бива да преувеличаваме размерите на неговата немилост: след като изчезна за няколко месеца, успях да го върна отново в Сената. Това беше най-голямата почест, която можех да окажа на този член от коннишкото съсловие. Прекара старините си като богат римски благородник, ползуващ се с влияние, което се дължеше на прекрасното познаване на обществените дела и на големите римски семейства. Често съм бивал негов гост във вилата му на Албанските хълмове. Както и да е, също като Александър в навечерието на битка, така и аз бях послушал страха си преди завръщането ми в Рим: случва ми се да броя Атиан между жертвите си.

Атиан беше видял правилно нещата: чистото злато на уважението щеше да бъде твърде меко без известен примес от страхопочитание. С убийството на четиримата консулари стана същото както в историята с подправеното завещание: честните и добродетелни граждани не повярваха, че съм замесен в тях, а циниците, въпреки че предполагаха най-лошото, още повече ми се възхищаваха. Рим се успокои, щом стана ясно, че гневът ми спира дотук; радостта и облекчението, което изпитаха всички, бързо изличи спомена за мъртвите. Чудеха се на великодушието ми, считаха го за съзнателно, желано и предпочитано пред една необузданост, която би ми се удала със същата лекота; хвалеха скромността ми, защото вярваха, че е преднамерена. Траян беше притежавал по-голямата част от скромните човешки добродетели, но моите изненадваха повече; малко оставаше да видят в тях някаква изтънчена проява на порочност. Бях същият човек, но това, което бяха презирали в миналото, сега минаваше за възвишено: изключителната ми учтивост, в която простите умове виждаха израз на малодушие или дори на подлост, сега изглеждаше в очите им като гладката и лъскава ножница на силата. Превъзнасяха до небето моето търпение с просителите, честите ми посещения във военните болници и дружеското ми отношение към завърналите се по домовете си ветерани. По същия начин се бях отнасял през целия си живот със слугите и хората от моите чифлици. Всеки от нас има повече добродетели, отколкото се предполага, но единствено успехът ги разкрива в пълната им светлина може би защото точно тогава от нас се очаква да престанем да ги проявяваме. Хората признават най-голямата си слабост, когато се учудват, че един владетел на света не е глупаво безгрижен, високомерен или жесток.