Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Рим не е вече само в Рим: занапред градът трябва или да загине, или да бъде равен на половината от света. Неговите покриви, тераси и къщи, позлатени в розово от залязващото слънце, вече не са предвидливо опасани с крепостни стени като по времето на царете ни; аз възобнових голяма част от тези стени край германските гори и британските степи. Всеки път, когато от завоя на някой слънчев път съм зървал отдалече гръцки акропол сред съвършения като цвят град, свързан с него като цветно венче със своето стебло, съм чувствувал, че това несравнимо цвете е ограничено от собственото си съвършенство, че е разцъфнало в определена точка от пространството, в определен миг от вечността. Единствената му възможност за разпространение, както при растенията, е неговото семе — семето на идеите, с които Гърция оплоди света. По-тежък, по-безформен, по-разлят в равнината край своята река, Рим се насочваше към по-пространно развитие: градът бе станал Държава. Бих искал тази Държава да се разрасне още повече и да се превърне в ред на света, в ред на нещата. Добродетелите, достатъчни за малкия град на седемте хълма, трябваше да станат по-гъвкави, по-разнообразни, за да подхождат на цялата земя. Рим, който пръв се осмелих да нарека „вечен“, щеше все повече да заприличва на богините-майки от азиатските религии: прародителка на младостта и на жътвите, притиснала до гръдта си лъвове и пчелни кошери. Ала всяко човешко творение, което се стреми към вечността, трябва да се пригоди към променливия ритъм на великите природни явления, да бъде в съзвучие със звездното време. Нашият Рим не е пасторалното селище от времето на стария Евандър, оплоден с бъдеще, което отчасти е вече минало; грабителският Рим от времето на Републиката изигра ролята си, а безумната столица на първите Цезари сама се стреми към разум; Рим ще бъде многократно друг и аз трудно си представям бъдещите му лица, за чието изграждане ще съм допринесъл и аз. Когато посещавах древните свещени градове, отживели времето си и без настояща стойност за човечеството, си обещах да спестя на своя Рим вкаменената съдба на Тива, Вавилон или Тир. Рим няма да остане скован в собственото си тяло; градът ще бъде символ на думите държава, гражданство, република — залог за по-сигурно безсмъртие. В още нецивилизованите страни, по бреговете на Рейн, на Дунав или на Батавското море всяко село, защитено с ограда от дървени колове, ми напомняше тръстиковата колиба и купчината тор, където, преситени от вълче мляко, отраснаха римските ни близнаци: тези бъдещи метрополии щяха да бъдат копие на Рим. Над физическите тела на нациите и расите, над бедствията на историята и географията, над разнородните изисквания на боговете или на предците ние завинаги ще наложим, но без нищо да разрушаваме, единството на човешкото поведение и емпиризма на един мъдър опит. Рим ще продължи да живее и в най-малкия град, където длъжностни лица полагат усилия да проверяват теглилките на търговците, да чистят и осветяват улиците, да се противопоставят на безредието, нехайството, страха, неправдата и да тълкуват разумно законите. Рим ще загине заедно с последния град на света. Humanitas, Felicitas, Libertas 5 — тези красиви думи, изписани върху монетите на моето царуване, не са били измислени от мен. Който и да е гръцки философ и почти всеки образован римлянин си представя света като мен. Изправен пред един прекалено суров и поради това несправедлив закон, чух Траян да възкликва веднъж, че неговото приложение вече не съответствува на духа на времето. Може би щях да бъда първият, подчинил съзнателно всичките си действия на духа на времето, което нямаше да бъде вече само мъглява мечта на философа или неясен стремеж на добър владетел. Благодарих на боговете, задето ми бяха позволили да живея в епоха, когато отредената ми задача е да преустроя умело един свят, а не да изтръгна от хаоса една още безформена материя или да легна върху труп, за да се опитам да го възкреся. Щастлив бях, че миналото ни е достатъчно дълго, за да ни предложи примери, и не така тежко, че да ни смаже под товара си; че нашето техническо развитие е напреднало до степен, която улеснява хигиенизирането на градовете и благоденствието на народите, но не е доведено до крайност, която би заплашила да обремени човека с безполезни придобивки; че нашите изкуства, подобни на натежали от обилен дар дървета, все още са годни да родят прекрасни плодове. Радвах се, че нашите достойни за уважение и неопределени религии, изчистени от всякаква непримиримост или жестока обредност, ни свързват тайно с най-древните мечти на човека и земята, без да ни запретяват едно светско обяснение на фактите, както и едно рационално схващане за човешкото поведение. Най-сетне беше ми приятно, че думите Хуманност, Свобода и Щастие все още не са изгубили стойността си от нелепа употреба.