Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Противно на получените заповеди, предприех незабавно тайни преговори за мир с Хозрой. Залагах на факта, че вероятно нямаше да се наложи да давам сметка за действията си пред императора. След по-малко от десет дни бях събуден от един пратеник посред нощ: веднага разпознах един от доверените хора на Плотина. Носеше ми две писма. Едното — официалното — ми съобщаваше, че неспособен да понесе морското вълнение, Траян бил свален в Селинунт, в Киликия, където лежал тежко болен в дома на някакъв търговец. Второто писмо — тайното — ми съобщаваше за неговата смърт, която Плотина обещаваше да не оповестява колкото е възможно по-дълго, давайки ми по този начин преимуществото пръв да науча новината. Незабавно заминах за Селинунт, след като взех всички необходими мерки, за да си осигуря верността на сирийските гарнизони. Едва-що бях потеглил, и втори куриер ми донесе официалното известие за смъртта на императора. Завещанието, в което ме посочваше за свой наследник, било току-що изпратено за Рим в сигурни ръце. Всичко, което от десет години насам бе трескаво мечтано, подготвяно, разисквано или премълчавано, се свеждаше до послание от два реда, написано на гръцки с дребен женски почерк, но с твърда ръка. Атиан, който ме чакаше на кея в Селинунт, пръв ме поздрави с титлата император.

Тук именно, в промеждутъка между свалянето на болния от кораба и смъртта му, се случват цяла поредица от събития, които не можах да възстановя никога след това, въпреки че съдбата ми бе изградена върху тях. Няколкото дни, прекарани от Атиан и жените в къщата на търговеца, определиха завинаги жизнения ми път, но и с тях ще стане това, което стана по-късно с един следобед край Нил, за който също не ще узная нищо повече точно защото за мен бе важно да зная всичко за него. Последният римски зяпльо има свое мнение за тези епизоди от живота ми и само аз съм най-зле осведомен от всички в това отношение. Враговете ми обвиниха Плотина, че се е възползувала от агонията на императора и е принудила умиращия да напише няколкото думи, с които ми завещаваше властта. Още по-долнопробни клеветници описваха леглото със завеси, мъжделивата светлина на лампата и лекаря Критон, диктуващ последната воля на Траян с глас, който наподобява гласа на починалия. Изтъкваха, че ординарецът Федим, който ме мразеше и чието мълчание не могло да бъде купено от приятелите ми, починал тъкмо навреме от лоша треска един ден след господаря си. В тези пълни с насилие и сплетни картини имаше нещо, което поразява въображението на простолюдието, включително и моето. Ласкаех се от мисълта, че шепа почтени хора са могли да извършат престъпление заради мен и че предаността на императрицата я е отвела така далече. Тя познаваше опасностите, на които се излага Държавата заради едно невзето решение; почитам я твърде много и вярвам, че би допуснала да извърши измама при нужда, ако мъдростта, здравият разум, общественият интерес и приятелството я подтикнат към подобно деяние. Оттогава много пъти съм държал в ръцете си така яростно оспорвания от противниците ми документ: не съм в състояние да се произнеса „за“ или „против“ автентичността на тази последна диктовка на един болен. Естествено предпочитам да вярвам, че преди смъртта си, жертвувайки личните си предразсъдъци, самият Траян доброволно е завещал империята на човека, когото в крайна сметка е оценил като най-достоен. Длъжен съм да призная обаче, че в този случай за мен бе по-важна целта, а не средствата: главното е дали успелият да вземе властта е доказал впоследствие, че е заслужил да я упражнява.

Тялото на императора бе изгорено на брега малко след пристигането ми преди тържественото погребение, което щеше да бъде извършено в Рим. Почти никой не присъствува на простата церемония, която се състоя призори и бе последният епизод от продължителните семейни грижи, с които жените обграждаха личността на Траян. Матидия плачеше с горещи сълзи; трептенето на въздуха около кладата размазваше чертите на Плотина. Спокойна, сдържана, отслабнала от треската, тя си оставаше както винаги съвършено непроницаема. Атиан и Критон следяха изгарянето да стане както подобава. Лекият дим се разнесе в прозрачния въздух на ранната утрин. Никой от приятелите ми не отвори дума за събитията през дните, предшествували смъртта на императора. Очевидно бяха се наговорили да мълчат и аз реших да не задавам опасни въпроси.

Още същия ден вдовицата на императора и близките й заминаха за Рим. Завърнах се в Антиохия, придружен от радостните възгласи на легионите по целия път. Изключително спокойствие ме бе завладяло: амбицията и страхът изглеждаха като отколешен кошмар. Каквото и да се бе случило, бях решен да се боря докрай за императорската власт, но осиновителният акт опростяваше всичко. Собственият ми живот вече не ме занимаваше: отново можех да мисля за останалото човечество.