Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

В този момент се появи най-мъдрият от добрите ми духове — Плотина. Познавах императрицата от близо двадесет години. Бяхме от същата среда и имахме приблизително еднаква възраст. Бях свидетел как спокойно понася едно почти толкова угнетено съществуване, каквото беше и моето, но по-лишено от бъдеще. Беше ме подкрепяла в трудните ми мигове, сякаш без да си дава сметка за това. Ала нейното присъствие ми стана повече от насъщно през тежките дни в Антиохия, както по-късно нейното уважение, на което се радвах до смъртта й. Свикнах с тази фигура, облечена в бели дрехи, толкова прости като на която и да е жена, с мълчанието й, с отмерената й реч, която винаги се свеждаше само до отговори, и то възможно най-ясни. Видът й с нищо не нарушаваше хармонията на този по-древен от всички римски великолепия дворец: тази дъщеря на парвенюта беше достойна за Селевкидите. Мислехме еднакво почти винаги. И двамата обичахме да обогатяваме, а след това да разголваме душите си, да изпробваме силата на духа си във всякакви изпитания. Тя имаше склонност към епикурейската философия, това тясно, но чисто ложе, върху което и моята мисъл си почиваше понякога. Загадката на боговете, която ме терзаеше, не я измъчваше; не споделяше и страстното ми увлечение по човешкото тяло. Беше непорочна поради отвращение от лекодостъпното, щедра — по-скоро по разум, отколкото по природа, умерено мнителна, ала готова да приеме всичко от приятел, дори неизбежните му грешки. Приятелството беше избор, на който посвещаваше цялото си същество; отдаваше му се докрай, така както аз се отдавах само в любовта. Познаваше ме по-добре от всеки друг; позволих й да види в мен това, което грижливо скривах от останалите — никому неизвестни прояви на подлост например. Иска ми се да вярвам, че от своя страна и тя не е скрила почти нищо от мен. Плътската близост, която никога не е съществувала между нас, бе заменена от връзката между две тясно преплетени души.

Нашият съюз не се нуждаеше от признания, обяснения и недомлъвки; фактите бяха достатъчни. А тя ги виждаше по-добре от мен. Под тежките плитки, наложени от модата, гладкото й чело бе чело на съдник. В паметта й се врязваше отпечатъкът от най-незначителните неща; никога не й се случваше, както ставаше с мен, да се колебае прекалено дълго или да взима прибързани решения. Само с един поглед разкриваше и най-тайните ми противници; преценяваше привържениците ми с далновидно хладнокръвие. В същност бяхме съучастници, но и най-опитното ухо едва ли би могло да долови и най-леката следа от тайно споразумение между нас. Никога не допусна грубата грешка да се оплаква от императора пред мен, нито по-малко грубата — да го оправдава или ласкае. Колкото до мен, лоялността ми не бе подложена на съмнение. Току-що пристигналият от Рим Атиан се присъединяваше към разговорите ни, които траеха цяла нощ понякога, но сякаш нищо не уморяваше тази невъзмутима и крехка жена. Беше успяла да издействува от императора да назначи бившия ми настойник за свой личен съветник, отстранявайки по този начин моя враг Целс. Мнителността на Траян или невъзможността да намери мой заместник в тила щеше да ме задържи в Антиохия: разчитах на приятелите си да ме осведомяват за всичко, което щяха да премълчават бюлетините. В случай на злополука щяха да съумеят да обединят около името ми една част от преданите на мен легиони. Враговете ми щяха да бъдат принудени да се съобразяват с присъствието на болния от подагра старец, който заминаваше само за да ми бъде полезен, и на жената, способна да си наложи продължителната издръжливост на войника.

Видях ги да потеглят: императорът на кон — решителен и възхитително спокоен, покорната група жени в носилки, преторианската гвардия заедно с нумидийските съгледвачи на страшния Лузий Квиет. Войската, която беше прекарала зимата по бреговете на Ефрат, се задвижи с пристигането на своя военачалник: походът срещу партите наистина започваше. Първите новини бяха превъзходни. Вавилон бе завладян, реката Тигър — прекосена, а Ктесифонт бе паднал. Както винаги нищо не устояваше пред удивителното умение на този човек. Арабският владетел Харацен се обяви за наш поданик, откривайки по този начин цялото течение на Тигър за римската флота: императорът потегли за пристанището Харакс в най-отдалечения край на Персийския залив. Той най-сетне се докосваше до приказните брегове. Моето безпокойство не беше изчезнало, но го потулях като престъпление; да си прав твърде рано, е равносилно на грешка. Нещо повече, съмнявах се в преценката си; бях виновен за долното недоверие, което ни пречи да признаем величието на човека, когото познаваме прекалено добре. Бях забравил, че някои хора са способни да отместват границите на съдбата и да променят хода на историята. Бях богохулствувал срещу гения на императора. Разяждах се от тревога на своя пост. Нима щях да бъда изключен от играта, ако се случеше невъзможното? И тъй като всичко е по-лесно от здравия разум, изпитвах желание да нахлузя ризницата от сарматските войни и да използувам влиянието на Плотина, за да бъда върнат във войската. Завиждах и на последния войник за прашните азиатски пътища, за сблъсъка с покритите с броня персийски воини. Този път Сенатът гласува на императора правото да чествува не един, а поредица от триумфи, които щяха да продължат до края на живота му. Аз самият направих дължимото: заповядах да се организират празненства и отидох да извърша жертвоприношение на връх Касий.