Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Най-сетне императорът вдигна обсадата на Харта и реши да мине отсам реката Ефрат, която изобщо не бе трябвало да прекосява. Знойната жега и преследващите ни партски стрелци направиха още по-злополучно горчивото завръщане. През една гореща майска вечер излязох да посрещна пред стените на града, на брега на Оронт, малката, изтощена от трески, умора и тревоги група: болния император, Атиан и жените. Траян настояваше да измине на кон разстоянието до двореца; едва се държеше прав; този изключително жизнен човек изглеждаше по-променен от всеки друг пред близката смърт. Критон и Матидия му помогнаха да изкачи стъпалата, отведоха го да легне и останаха край леглото му. Атиан и Плотина ми разказаха онези случки от похода, които не бяха намерили място в кратките им послания. Един от разказите им до такава степен ме развълнува, че завинаги остана сред личните ми спомени и собствените ми символи. Едва пристигнал в Харакс, умореният император приседнал край мудните вълни на Персийския залив. По това време все още не се съмнявал в победата, но за пръв път бил потиснат от необятността на света, от възрастта, от границите, в които сме затворени всички. Едри сълзи се стичали по набръчканото лице на човека, когото всички смятаха неспособен да заплаче. Предводителят, който, начело с римския орел, бе стигнал до неизследвани дотогава брегове, разбрал, че никога не ще заплува по така жадуваното море: Индия, Бактрия, загадъчният Ориент, от който се бе опиянявал отдалеч, щял да си остане само име и блян. Лошите вести го принудили да потегли обратно още на следващия ден. Всеки път, когато на мой ред съдбата ми е казвала „не“, си спомнях сълзите, пролети една нощ край този далечен бряг от един стар мъж, който може би за пръв път се бе срещнал лице в лице с живота си.

Качих се при императора на следващата сутрин. Чувствувах се настроен синовно, братски. Този мъж, който винаги се бе гордял, че живее и мисли като който и да е войник от войската си, завършваше живота си в пълна самота: изпънат върху леглото, не преставаше да гради велики планове, от които никой не се интересуваше вече. Както винаги сухият му и рязък тон не разкрасяваше мисълта му; изричайки с мъка думите, той ми говори за триумфа, който го очаква в Рим. Отричаше поражението, както отричаше смъртта. Два дни след това получи втори удар. Моите тайни и тревожни разговори с Атиан и Плотина се подновиха. Прозорливата императрица беше току-що издигнала стария ми приятел до всемогъщата длъжност преториански префект, поставяйки под наша власт императорската гвардия. За щастие Матидия, която не напускаше спалнята на болния, беше изцяло на наша страна; впрочем тази обикновена и нежна жена беше като восък в ръцете на Плотина. Въпреки всичко никой от нас не смееше да напомни на императора, че въпросът за наследника му продължава да бъде висящ. Възможно е като Александър да бе решил да не посочва сам своя приемник или пък имаше само нему известни ангажименти към партията на Квиет. Или просто отказваше да допусне близкия си край: срещат се семейства, в които по същите причини упорити старци умират, без да оставят завещание. За тях не е толкова важно да запазят до края съкровищата (или империята си), които вцепенените им пръсти са почти изтървали, колкото да не преминат твърде рано в посмъртното състояние на този, който не може да взема вече решения, нито да причинява изненади, нито да заплашва, нито да прави обещания на живите. Съжалявах го: бяхме твърде различни, за да очаква, че в мое лице ще намери послушен продължител на делото си, предварително обречен на същите методи и същите грешки, този, когото повечето от хората, упражнявали абсолютна власт, отчаяно търсят на смъртното си легло. Но заобикалящият го свят бе пуст: там нямаше други държавници. Бях единственият, когото можеше да вземе, без да изневери на своя дълг на добър сановник и велик владетел: привикнал да прави оценка на служебните заслуги на своите подчинени, той бе почти принуден да ме приеме за свой наследник. Впрочем това беше прекрасно основание да ме мрази. Постепенно здравето му се подобри достатъчно, за да му позволи да напусне стаята. Говореше за нов поход и сам не си вярваше. Лекарят му Критон смяташе, че летните горещини са вредни за него, и най-сетне успя да го убеди да отпътува за Рим. В навечерието на своето заминаване ме извика на борда на кораба, който трябваше да го отведе в Италия, и ме назначи главнокомандуващ войските ни на свое място. Не отиде по-далеч от това. Но главното не бе още извършено.