Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

За нещастие неговите мечти бяха красиви. Те бяха същите, които ме бяха подтикнали да се откажа от всичко някога и да тръгна по северните пътища към Азия, отвъд Кавказ. Тази магия, на която се поддаваше като омаян остарелият император, Александър я бе изпитал преди него; той почти бе осъществил същите мечти и заради тях бе загинал на тридесет години. Ала най-сериозната опасност на тези величави планове си оставаше привидната им разумност: както винаги практически съображения за оправдание на абсурда и за подтикване към невъзможното изобилствуваха. Източният проблем ни тежеше от векове насам и изглеждаше естествено да бъде решен веднъж за винаги. Търговията ни със стоки от Индия и загадъчната Страна на коприната зависеше изцяло от еврейските търговци и арабските износители, които имаха привилегията да преминават през пристанищата и пътищата на партите. Ако можехме да унищожим необятната и с променливи граници империя на аршакските конници, щяхме да имаме непосредствен достъп до тези богати краища на света; най-сетне обединена, Азия нямаше да бъде друго освен една от многото римски провинции. Александрийското пристанище в Египет беше единственият ни излаз към Индия, който не зависеше от благоволението на партите; там също непрекъснато се сблъсквахме с исканията и бунтовете на еврейските общности. Успехът на Траяновия поход щеше да ни позволи да не се съобразяваме с този несигурен град. Ала доводи от подобен характер никога не са ме убеждавали. Щях да бъда по-доволен от сключването на разумни търговски спогодби и вече съзирах възможността да намаля ролята на Александрия, създавайки втора гръцка метрополия в съседство с Червено море, което сторих по-късно с основаването на Антиноя. Започвах да опознавам сложния азиатски свят. Обикновените планове за пълно изтребление, сполучили в Дакия, оставаха неприложими в тази многолика страна, чието съществуване имаше дълбоки корени и от която впрочем зависеше богатството на останалия свят. Отвъд Ефрат за нас започваше страната на опасностите и миражите, на пясъците, в които затъваш, и на пътищата, които свършват, без да доведат доникъде. И най-малката несполука щеше да предизвика разклащане на престижа ни, последвано от множество други катастрофи; въпросът беше не само да победим, но да побеждаваме непрекъснато, а силите ни щяха да се изчерпят в подобно начинание. И преди бяхме правили такъв опит: представях си с ужас главата на Крас, подхвърляна като топка от ръка на ръка по време на едно представление на „Вакханките“ от Еврипид, което един повърхностно запознат с елинизма варварин беше дал в деня на победата си над нас. Траян мечтаеше да отмъсти за миналото ни поражение, а аз — най-вече как да предотвратя то да се повтори. Предвиждах доста точно бъдещето, в крайна сметка нещо напълно възможно, когато си запознат с известен брой елементи от настоящето: няколко незначителни победи щяха да увлекат още по-напред армиите ни, безразсъдно изтеглени от други граници; умиращият император щеше да се покрие със слава, но ние, останалите живи, щяхме да се нагърбим с решаването на всички проблеми и с лекуването на нанесените рани.

Цезар е бил прав да предпочете да бъде пръв на село вместо втори в Рим. Не от амбиция или пустославие, а защото заемащият второто място може да избира само между опасностите на подчинението или на бунта, или на още по-страшните опасности на компромиса. Дори не бях втори в Рим. Тръгвайки на този рискован поход, императорът все още не беше посочил своя наследник, а всяка крачка напред увеличаваше изгледите за успех на военачалниците от главното командуване. Сега този леко наивен човек ми се струваше по-сложен от самия мен. Успокояваше ме единствено грубото му държане: навъсеният император се отнасяше към мен като със син. В други моменти очаквах да бъда изместен от Палма или премахнат от Квиет, щом станеше възможно да минат и без услугите ми. Нямах никаква власт: дори не успях да издействувам аудиенция за влиятелните членове на антиохийския Синедрион, които също като нас се страхуваха от подготвяните от еврейски подстрекатели бунтове срещу властта и които биха информирали Траян за подмолните действия на събратята си по вяра. Моят приятел Латиний Александър, потомък на един от най-старите родове в Мала Азия, чието име и богатство имаха голяма тежест, също не бе послушан. Изпратеният във Витиния преди четири години Плиний бе починал там, без да има време да осведоми императора за точното състояние на духовете и на финансите — при условие, че неизлечимият му оптимизъм би му позволил това. Тайните доклади на ликийския търговец Опрамоас, добре запознат с азиатските въпроси, бяха посрещани с присмех от Палма. Освободените роби се възползуваха от сутрешното неразположение, с което завършваха обикновено пиянските вечери, за да ме отстранят от императорската спалня: ординарецът на императора, на име Федим, честен, но ограничен и настроен срещу мен човек, на два пъти отказа да ме пусне при него. За сметка на това една вечер моят враг, консуларят Целс, се затвори с Траян на таен разговор, който продължи часове, и аз реших, че съм загубен. Потърсих съюзници, където бе възможно; подкупих със злато бивши роби, които с радост бих осъдил на каторжен труд; галих отвратителни къдрави глави. Диамантът на Нерва не излъчваше никакъв блясък вече.