Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Първият ми консулат бе също година на поход — една подмолна, но непрекъсната борба в полза на мира. Не бях сам в тази битка. Една промяна, успоредна на промяната в моите схващания, бе станала преди завръщането ми с Лициний Сура, Атиан и Турбон, като че ли въпреки строгата цензура, на която сам подлагах кореспонденцията си, приятелите ми ме бяха разбрали, изпреварили или последвали в моите намерения. В миналото превратностите в собствената ми съдба ме затрудняваха най-вече заради тях; страховете или безпокойствата, които бих понасял с леко сърце, ако бях сам, се превръщаха в непоносим товар, щом бивах принуден да ги крия от приятелското им съчувствие или да ги признавам пред тях; сърдех им се, че в своята привързаност се тревожат за мен повече от мен самия, че никога не виждат под външното ми вълнение по-спокойния човек, за когото нищо не е докрай важно и който следователно може да превъзмогне всичко. Занапред нямаше да имам време да мисля за себе си, нито да се откажа от интереса към себе си. Личността ми отиваше на заден план именно защото моето мнение започваше да тежи. В момента беше важно някой да се противопостави на завоевателната ни политика, да предвиди последиците и края й и да се подготви, ако е възможно, да поправи допуснатите грешки.

Службата по границите ми бе показала онази страна на победата, която не е изобразена на Траяновата колона. Връщането ми към гражданската администрация ми позволи да събера срещу военната партия досие, по-уличаващо, отколкото всички доказателства, натрупани през войната. Ръководният персонал на легионите и цялата преторианска гвардия се състоят изключително от италийци, а далечните войни изчерпваха резервите на една и без това бедна откъм население страна. Онези, които не загиваха, бяха не по-малко загубени за същинското ни отечество, тъй като биваха заселвани насила в новозавладените земи. Дори в провинцията системата на набиране на войници бе причина за сериозни размирици по това време. Малко по-късно предприех пътуване до Испания, за да извърша проверка на работата в медните мини на семейството ми, и се убедих, че войната внася безредие във всички области на стопанството; окончателно се уверих в основателността на протестите от страна на деловите среди в Рим, които посещавах. Не бях толкова наивен, за да смятам, че би зависело винаги от нас да избегнем всички войни; искаше ми се да водим само отбранителни; мечтаех за армия, тренирана в опазване на реда по границите — по-малко обширни, ако е необходимо, но по-сигурни. Всяко ново разрастване на огромния имперски организъм ми приличаше на болестен израстък, рак или оток на воднянка, който неизбежно щеше да причини смъртта ни.

Нито един от тези възгледи не би могъл да бъде изложен пред императора. Той беше стигнал до този момент в живота, различен за всеки от нас, когато човек се отдава на злия си дух или на своя гений и следва тайнствения закон, който му повелява да се самоунищожи или да надмине себе си. В общи линии делото на неговия принципат бе достойно за възхищение, но мирните начинания, към които умело го бяха насочвали най-добрите му съветници, великите проекти на архитектите и законодателите на неговото царуване винаги бяха значели по-малко за него, отколкото една-единствена военна победа. Бясно желание за разточителство бе завладяло този така благородно пестелив човек, когато ставаше дума за личните му нужди. Златото на варварите, изтръгнато от дунавското корито, както и петстотинте хиляди златни кюлчета на цар Децебал бяха стигнали да покрият направените на народа дарения, възнагражденията на военните, от които и аз получих своя дял, безсмисления разкош на цирковите игри, както и началните разходи, необходими за грандиозните начинания в Азия. Това зловредно богатство създаваше илюзии относно истинското състояние на финансите ни. Онова, което идваше от войната, отново се връщаше там.

Междувременно почина Лициний Сура. Той беше най-свободомислещият от личните съветници на императора. За нас смъртта му беше равнозначна на изгубена битка. Винаги бе проявявал бащинска загриженост към мен; от няколко година насам малкото сили, пощадени от болестта, му запрещаваха продължителните усилия за задоволяване на личните амбиции; те обаче му бяха достатъчни, за да се постави в услуга на човека, чиито разбирания му се струваха благоразумни. Завоюването на Арабия бе предприето въпреки съветите му; ако бе живял, той единствен би могъл да спести на Държавата изтощенията и колосалните разходи на войната срещу партите. Този разяждан от треска човек прекарваше безсънните си нощи да разисква с мен планове, които изчерпваха последните му сили, но чийто успех за него беше много по-важен, отколкото няколко допълнителни мига съществуване. Край постелята му изживях предварително, до най-малката административна подробност, някои бъдещи етапи на моето царуване. Критиките на умиращия щадяха императора, но той чувствуваше, че отнася със себе си малкото останала в режима мъдрост. Ако бе живял няколко години повече, известни заобиколни ходове, които белязаха идването ми на власт, щяха да ми бъдат спестени вероятно; той щеше да успее да убеди императора да ме осинови по-рано, при това — открито. Последните думи на този държавник, който ми завещаваше своята мисия, бяха миг от поемането на императорската власт.