Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Тя продължи единадесет месеца и бе жестока. Още съм убеден, че разгромяването на даките беше повече или по-малко оправдано: никой държавен глава се понася охотно наличието на организиран и настанен пред собствените му врати враг. Обаче унищожаването на царството на Децебал беше създало празнина в тази област, където именно се бяха втурнали сарматите. Неизвестно откъде появили се орди опустошаваха разорената от продължителни войни страна, опожарена и превърната в пепел от нас, където недостатъчните ни сили нямаше на какво да се опрат; тези шайки гъмжаха като червеи в трупа на дакийските ни победи. Неотдавнашните ни успехи бяха подкопали дисциплината; в предните ни постове виждах нещо от дебелашкото безгрижие на римските празненства. Гибелно изолирани в една област, чийто единствено добре познат участък беше бившата ни граница, някои трибуни проявяваха безразсъдно лековерие пред опасността; за да продължават да побеждават, те разчитаха на въоръжението ни, което от ден на ден намаляваше следствие на загуби и изхабяване, както и на подкрепления, на които не се надявах, уверен, че занапред всичките ни резерви ще бъдат съсредоточени в Азия.

Възникваше и друга опасност: четири години официални реквизиции бяха разорили селата от вътрешността на страната; още след първите ни дакийски походи виждах как за всяко стадо от говеда или овце, които тържествено отнемахме от неприятеля, многобройни стада от добитък биваха изтръгвани насила от цивилното население. Ако това състояние на нещата продължеше, нямаше да е далеч моментът, в който, уморено от тегобите на военната ни машина, селското население щеше да предпочете в крайна сметка варварите пред нас. Войнишките грабежи представляваха друг, може би по-маловажен, но по-явен проблем. Бях твърде популярен и не се страхувах да наложа и най-тежките ограничения на войските ни; въведох стил на строга нравственост, който сам прилагах; въздигнах в култ Императорската дисциплина, а по-късно успях да я въведа сред цялата армия. Върнах в Рим невъздържаните и амбициозни офицери, които усложняваха задачата ми; за сметка на това извиках военни техници, които ни липсваха. Налагаше се да възстановим отбранителните си съоръжения, които, главозамаяни от неотдавнашните победи, бяхме особено много занемарили; окончателно изоставих онези, чието поддържане щеше да струва прекалено скъпо. Цивилните ни администратори, удобно настанени всред безредието, което съпътствува всяка война, се издигаха постепенно до положение на полунезависими вождове, способни на всякакви издевателства над поданиците ни и на всякакви предателства спрямо нас. В тази обстановка ясно виждах заплахата от разцепления или бунтове, които щяха да настъпят в недалечно бъдеще. Не мисля, че бихме могли да избегнем тези бедствия, както не можем да избегнем смъртта, но от нас зависи да ги отдалечим с няколко века. Изгоних некадърните служители и наредих да екзекутират най-зловредните. Открих, че мога да бъда безмилостен.

Мъглива есен и студена зима последваха влажното лято. Наложи се да прибягна до медицинските си познания най-напред за да лекувам себе си. Животът по границите постепенно ме принизяваше до нивото на сармат: късата ми брада на гръцки философ се превръщаше в брада на варварски вожд. Отново видях всичко, което до погнуса бях виждал по време на дакийските походи. Неприятелят изгаряше живи пленниците; ние започнахме да убиваме нашите по липса на транспорт, който да ги откара до римските или азиатските пазари за роби. По коловете на дъсчените огради стърчаха забучени отрязаните глави на врага. Неприятелят подлагаше на изтезания своите заложници; много от приятелите ми загинаха по този начин. Един от тях пропълзя до лагера ни с окървавените си нозе; беше толкова обезобразен, че никога след това не можах да си припомня предишното му лице. Зимата също взе своите жертви: конници, приковани сред леда или отвлечени от придошлата река, раздирани от кашлица болни, които стенеха тихо в палатките, премръзнали крайници на ранените. Прекрасни хора с добра воля се обединиха около мен; малкият, здраво сплотен отряд, който ръководех, притежаваше най-висшата добродетел, единствената, която все още понасям — твърдата решимост да бъдеш полезен. Един сарматски дезертьор, станал мой преводач, рискува живота си, като се завърна сред своя народ с цел да подбуди бунтове или предателства; съумях да се споразумея с това племе: занапред неговите мъже щяха да се бият на предните ни линии, прикривайки нашите бойци. Няколко дръзки, непредпазливи сами по себе си, но умело подготвени акции доказаха на неприятеля безсмислието на една война срещу Рим. Един от сарматските вождове последва примера на Децебал: намерихме го мъртъв в една плъстена палатка заедно с удушените му жени и един ужасен вързоп, който съдържаше децата им. Този ден отвращението ми към безполезните разхищения се разпростря и върху избитите варвари; съжалявах за загиналите, които биха могли да бъдат асимилирани от Рим и използувани един ден като съюзници срещу още по-диви орди. Разгромените ни нападатели изчезнаха, както се бяха появили — в незнайната област, откъдето безсъмнено щяха да ни връхлетят други бури. Войната не бе приключила. Бях принуден да я подновя и завърша няколко месеца след идването си на власт. Макар и временно, редът се бе възцарил на тази граница. Върнах се в Рим отрупан с почести. Ала бях остарял.