Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Миналата година, малко след заговора, който струва живота на Сервиан, една от бившите ми любовници си направи труд да дойде до Вилата, за да изобличи един от зетьовете си. Не взех под внимание обвинението, което можеше да бъде плод както на омразата й, така и на желанието й да ми угоди. Разговорът обаче ме интересуваше: както някога в съда по наследствени дела, ставаше дума единствено за завещания, за тъмни машинации между роднини, за неочаквани или нещастни бракове. И в тоя случай се сблъсквах с ограничения свят на жените, с грубото им практично чувство, със сивия им кръгозор, щом не е озаряван от любовта. Резкият й тон и някак противната й лоялност ми напомниха досадната Сабина. Чертите на моята посетителка изглеждаха сплескани и размазани, сякаш разрушителната ръка на времето беше минала многократно върху мека восъчна маска; онова, което бях взел за красота на времето, никога не е било друго освен крехкия цвят на младостта. Но притворството господствуваше още: набръчканото й лице продължаваше да играе непохватно с усмивката. Чувствените спомени, ако изобщо е имало такива, напълно се бяха изличили в паметта ми; останала бе само размяната на любезни фрази с едно създание, белязано като мен от болестта или възрастта, и същата леко раздразнена благосклонност, която бих проявил към някоя стара испанска братовчедка или далечна роднина, дошла от Нарбона.

Напразно се стремя да уловя мимолетния спомен — валма от дим, преливащи с багрите на дъгата мехурчета на детска игра. Колко лесно се забравя всичко… Толкова много неща са се случили от времето на тези леки увлечения, че дори не мога да разпозная вкуса им; харесва ми най-вече да отричам, че съм могъл да страдам заради тях някога. И все пак измежду любовниците ми има поне една, която съм обичал нежно. Беше едновременно и по-изтънчена, и по-твърда, по-нежна и по-сурова от другите: тънкото й закръглено тяло напомняше тръстика. Винаги съм се възхищавал от красивите коси, тази копринена и гъвкава част на тялото, но косите на повечето наши жени представляват кули или лабиринт, ладия или гнездо на пепелянки. Нейната беше само това, което бих искал да бъдат всички коси — грозд или разтворено крило. Легнала по гръб, склонила към мен малката си горда глава, говореше с възхитително безсрамие за любовните си преживявания. Обичах буйната й страст и всеотдайност в любовната прегръдка, капризния й вкус и яростта, с която разкъсваше душата си. Знаех, че има цели дузини любовници и сама не беше сигурна в техния брой. А аз бях само минувач, който не държи на верността и. Беше се влюбила в един танцьор на име Батил, толкова красив, че всички безумства заради него бяха оправдани предварително. Ридаейки, шепнеше името му в прегръдките ми, а моето одобрение й вдъхваше смелост. Често ни се случваше да се смеем до захлас. Умря млада на един нездравословен остров, където бе заточена от семейството си след шумен развод. Мога само да се радвам, че свърши така, тъй като се страхуваше от старостта, но това е чувство, което никога не изпитваме към онези, които истински сме обичали. Непрекъснато имаше нужда от много пари. Един ден ми поиска назаем сто хиляди сестерции, които й занесох на следващия ден. Тя седна на пода — малка изящна фигурка на играчка на ашици, — изпразни кесията върху мраморната настилка и започна да разпределя на купчинки лъскавата камара от монети. Знаех, че за нея, както за повечето прахосници, каквито сме всички, тези златни монети не бяха звонковите пари, украсени с изображението на Цезар, а магическа материя, лично нейни парични знаци, изсечени с образа на една химера, с лика на танцьора Батил. Не съществувах в този миг. Тя беше сама. Едва ли не погрозняла, бърчейки чело с възхитително нехайство към красотата си, не преставаше да прави на пръсти някакви сложни пресмятания с ученически израз на лицето. Никога не ме бе очаровала толкова.

Новината за сарматските набези пристигна в Рим по време на Траяновия триумф в чест на победата му над даките. Дълго отлаганите празненства продължаваха от осем дни насам. В продължение на цяла година от Африка и Азия пристигаха дивите животни, предназначени за масово клане на арената; унищожаването на дванадесетте хиляди диви зверове и систематичното убийство на десет хиляди гладиатори превръщаха Рим в тъжно средище на смъртта. Същата вечер се намирах на терасата в дома на Атиан, с Марций Турбон и нашия домакин. Осветеният град беше страшен с шумното веселие на тълпата: тежката война, на която Марций и самият аз бяхме посветили четири години от младостта си, се превръщаше в повод за пиянски празник на простолюдието, извратен триумф от втора ръка. Не беше уместно да се съобщава на народа, че прехвалените ни победи не са окончателни и че нов неприятел се е насочил към границите ни. Погълнат от азиатските си планове, императорът вече не проявяваше особен интерес към положението на североизток и предпочиташе да вярва, че е уредено веднъж за винаги. Първата война срещу сарматите бе представена като обикновена наказателна акция. Бях изпратен там с титлата управител на Панония и с пълномощията на главнокомандуващ войските ни.