Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Всичко казано дотук би могло лесно да се представи като историята на прекалено образован войник, който се оправдава заради своята начетеност. Но тези опростени предположения са погрешни. Различни личности взимаха последователно връх у мен, но никоя за дълго, а сваленият тиранин бързо си възвръщаше властта. Така в мен намираха подслон безукорният и фанатично дисциплиниран офицер, който весело споделя с хората си военните лишения; тъжният мечтател по божественото; любовникът, готов на всичко за миг шемет; високомерният млад лейтенант, който се оттегля в палатката си, разучава картите на светлината на лампата и не скрива от своите близки презрението си към начина, по който е устроен светът; най-сетне бъдещият държавник. Нека не забравяме долния угодник, който приемаше да се напие на императорската трапеза само за да се понрави: младежа, който решава отвисоко всички проблеми със смешна самоувереност; лекомисления и остроумен събеседник, способен да загуби един добър приятел заради някоя духовитост; войника, изпълняващ с машинална точност презряното си гладиаторско дело. Нека споменем също и това отсъствуващо лице, без име и без място в историята и което съм също аз, проста играчка на събитията, ни повече, ни по-малко тяло, легнало на походно легло, разсейвано от някоя миризма, галено от полъха на вятъра или заслушано във вечното жужене на пчелите. Постепенно обаче едно новодошло лице — директор на трупа или постановчик, влизаше в ролята си. Познавах имената на актьорите си; определях кога е най-подходящо да се явят или напуснат сцената; прекъсвах ненужните реплики и все повече избягвах изтърканите ефекти. Накрая се научих да не злоупотребявам с монолога. С течение на времето моите постановки изградиха характера ми.

Военните ми успехи биха могли да предизвикат неприязън у един не толкова велик човек, колкото Траян. Обаче храбростта беше единственият език, който той разбираше непосредствено и чиито слова попадат право в сърцето му. Най-сетне успя да види в мое лице свой помощник, почти син, и нищо от това, което се случи по-късно, не можа да ни раздели напълно. От коя страна известни зародили се в мен възражения към неговите идеи бяха временно потиснати или забравени пред възхитителния талант, който проявяваше като пълководец. Винаги съм обичал да се наслаждавам на работата на големия специалист. В своята област императорът притежаваше ненадминато умение и майсторство. Начело на най-славния от всички легиони, наречен на името на Минерва, получих за задача да унищожа последните неприятелски прикрития в областта на Железните врати. След обсадата на крепостта Сармизегетуза влязохме с императора в подземната зала, където съветниците на цар Децебал току-що се бяха отровили по време на последното си угощение; императорът ме натовари да запаля странната купчина от мъртъвци. Същата вечер, сред възвишенията на бойното поле, той сложи на ръката ми диамантения пръстен, наследен от Нерва и който беше станал повече или по-малко залог за приемствеността на властта. Заспах доволен тази нощ.

Моята изгряваща популярност озари втория ми престой в Рим с чувството за радостно блаженство, което щях да изпитам в много по-силна степен по-късно, през най-щастливите си години. Траян ми беше дал два милиона сестерции, за да ги раздам на народа; те естествено не бяха достатъчни, но занапред разполагах сам със значителното си състояние и паричните проблеми вече не ме вълнуваха. Почти се бях отърсил от позорния си страх, че мога да не се харесам. Един белег от рана на брадичката ми послужи като повод да нося късата брада, характерна за гръцките философи. В облеклото си влагах простота, която доведох до крайност като император; времето на гривните и парфюмите бе отминало. А че тази простота криеше известна поза, не е толкова важно. Постепенно свиквах да се лишавам заради самото лишение, както и с контраста, който, харесвах по-късно, между сбирката от скъпоценни камъни и голите ръце на колекционера. За да не се отклонявам от въпроса за облеклото, ще разкажа една случка, от която извлякоха знамения, станала по времето на моята служба като народен трибун. През един ужасно лош ден, когато трябваше да говоря на публично място, изгубих наметалото си от дебела галска вълна. Принуден да произнеса речта си по тога, чиито гънки събираха дъжда като капчук, не преставах да бърша с ръка челото си, за да се запазя от пороя, който пълнеше очите ми. Да хванеш хрема в Рим, е привилегия на император, тъй като, каквото и да е времето, той няма право да носи нищо върху тогата си: от този ден нататък уличните продавачки и търговци на дини повярваха в щастливата ми звезда.