Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Към това ме подтикваше увлечението ми към всичко чуждоземно: обичах да общувам с варварите. Огромната страна, разположена между устията на Дунав и на Бористен, триъгълник, чиито две страни бях пребродил, е една от най-изумителните области на света, поне за нас, родените по бреговете на Вътрешното море и привикнали на светлите и сухи южни пейзажи, на хълмовете и на полуостровите. Там обожаваха богинята Земя, както тук почитаме богинята Рома, и аз нямам пред вид Церера, а едно по-древно божество, по-старо и от първата жътва. Нашата гръцка или латинска земя, здраво стъпила на скални основи, притежава непосредствената красота на мъжка снага; земята на скитите приличаше на пищното и закръглено тяло на легнала жена. Тук равнината се сливаше с небето. Не преставах да се възхищавам на чудото на реките; за тях тази необятна и пуста земя не бе нищо друго освен склон или корито. Нашите реки са къси и човек никога не се чувствува отдалечен от извора им. А огромният поток, който свършваше своя път тук, сред плетеница от устия, влачеше тинята на един непознат континент заедно с ледовете на безлюдни области. Студът по високите испански плата не отстъпва на никой друг, но едва тук за първи път се сблъсках с истинската зима, която се появява само за кратко по нашите земи. Тук тя трае дълги месеци, а по на север човек си я представя вечна, без начало и без край. Вечерта след пристигането ми в лагера Дунавът представляваше необятен път от червен, а след това от син лед, набразден от подводни течения, чиито следи бяха така дълбоки, сякаш бяха оставени от колесници. От студа се предпазвахме с помощта на кожи. Присъствието на този безлик, почти абстрактен враг предизвикваше чувство на неописуема възбуда и прилив на енергия у мен. Борехме се за запазване на топлината, както другаде за поддържане на духа. В някои дни снегът заличаваше и без това едва забележимите неравности в степта; препускахме в свят на чисто пространство и на чисти атоми. Ледът придаваше прозрачност и едновременно с това небесна твърдост и на най-обикновените и най-крехките неща. Всяка пречупена тръстика се превръщаше в кристална флейта. На залез-слънце кавказкият ми водач Асар пробиваше леда, за да напои конете ни. Впрочем конете бяха една от най-полезните ни връзки с варварите: някакво подобие на приятелство се изграждаше на основата на пазарлъци, безкрайни разговори и взаимното уважение поради някой ездачески подвиг. Вечер лагерните огньове осветяваха необикновените подскоци на танцьорите с тънка снага и екстравагантните им златни гривни.

Напролет, когато топенето на ледовете ми позволяваше да проникна по-далече във вътрешните области на страната, често се случваше да обърна гръб на южния хоризонт, скриващ познатите морета и острови, както и на западния, там, където слънцето залязва над Рим, и да мечтая да потъна още по-навътре в степите или оттатък Кавказките предпланини, на север, до най-отдалечената точка на Азия. Какви климати, каква фауна, какви ли човешки раси и империи щях да открия, толкова неизвестни за нас, колкото и ние за тях? Може би ни познаваха най-много благодарение на някои стоки, достигнали до тях посредством дълга верига от търговци и толкова редки за тях, колкото индийският пипер и кехлибарът от прибалтийските области за нас. В Одесос един завърнал се след дългогодишно странствуване търговец ми подари зелен, полупрозрачен камък, който минавал за свещен в някакво огромно царство, чиито гранични области бе обиколил; но сляп и глух за всичко освен за своята печалба, този човек не бе забелязал нито нравите, нито боговете на тази страна. Необикновеният минерал ми подействува като паднал от небето камък, като звезда от друг свят. Ние все още не познаваме добре очертанията на земята и аз ме мога да проумея как се примиряваме с подобно невежество. Завиждам на онези, които ще успеят да обходят двеста и петдесетте хиляди гръцки стадии, така добре пресметнати от Ератостен, и чиято обиколка ще ни върне към изходната ни точка. Представях си, че просто решавам да вървя нататък по следата, която вече заместваше пътищата ни. Забавлявах се с тази мисъл… Да бъда сам, без имущество, без влияние, без нито едно от преимуществата на дадена култура и да попадна сред нови хора и неизпитани обстоятелства… От само себе си се разбира, че това бе само мечта, най-кратката от всички. Измислената от мен свобода съществуваше само отдалече; твърде бързо щях отново да си създам това, от което щях да се отрека. Нещо повече — навсякъде щях да бъда римлянин далеч от Рим. Своеобразна пъпна връв ме свързваше с този град. По това време като трибун се чувствувах още по-неразривно слят с империята, отколкото съм като император, по същата причина, поради която костта на китката ни по-малко свободна, отколкото мозъкът. Независимо от всичко изживях тази чудовищна мечта, от която мъдрите ми, затворени в своите латински земи прадеди биха настръхнали от ужас, а това, че я бях приютил за миг в себе си, ме прави завинаги различен от тях.