Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Там изживях период на изключителна възторженост, дължаща се отчасти на влиянието на малка група офицери от моето обкръжение, които се бяха завърнали от далечните азиатски гарнизони заедно с вярата си в странни богове. Култът към Митра, по-малко разпространен тогава, отколкото след походите ни срещу партите, ме завладя за известно време с изискванията на строгия си аскетизъм, който изпъваше волята като лък с непрестанното напомняне за смъртта, желязото и кръвта и който въздигаше до всемирен символ суровото ежедневие на войнишкия ни живот. Нищо не би следвало да бъде по-несъвместимо със зараждащите се у мен схващания за войната, но варварските обреди, които създават връзки на живот и на смърт между съмишлениците им, ласкаеха най-съкровените въжделения на младежа, нетърпелив по отношение на настоящето, неуверен в бъдещето и именно затова готов да повярва в божествата. Бях посветен в една кула от тръстика и дърво на брега на Дунава, с поръчител бойният ми другар Марций Турбон. Спомням си, че тежкият агонизиращ бик едва не продъни пода от летви, под който се намирах, за да получа кървавото обливане. Впоследствие разсъждавах над опасностите, които биха могли да представляват за една държава със слаба власт подобни полутайни общества и накрая ги подложих на преследване, но въпреки това признавам, че изправени срещу врага, привържениците им придобиват едва ли не свръхестествени сили. Всеки от нас вярваше, че се изтръгва от тесните граници на своята човешка участ, и се чувствуваше едновременно и враг, и той самият, отъждествен с божеството, за което не се знае дали умира като звяр, или убива като човек. Тези фантастични блянове, които понякога ме плашат днес, не се различаваха много от теориите на Хераклит за тъждествеността на лъка и прицелната точка. Тогава ми помагаха да понасям живота. Победата и поражението бяха преплетени, размесени като различните лъчи на един и същи слънчев ден. Дакийските пехотинци, които тъпчех под копитата на коня си, сарматските конници, повалени по-късно в схватки, при които изправените ни коне взаимно се хапеха по гърдите, всички те биваха убивани от мен толкова по-лесно, колкото повече се чувствувах равен на тях. Изоставено на бойното поле, разголеното ми тяло едва ли щеше да се различава много от тяхното. Последният удар на меча би бил същият и за тях, и за мен. Тук ти доверявам някои необичайни разсъждения, които са измежду най-съкровените в живота ми, заедно със странното опиянение, което не изпитах под такава форма никога вече.

Редица смели постъпки, които биха минали, незабелязани, ако бяха извършени от прост войник, ми спечелиха известност в Рим и слава във войската. Впрочем повечето от така наречените ми подвизи не бяха друго освен излишно перчене; днес в тях виждам със срам, примесен с онази почти свещена екзалтация, за която стана дума преди малко, недостойното си желание да се харесам на всяка цена и да привлека вниманието върху себе си. Така например един есенен ден прекосих на кон придошлия от дъждовете Дунав с тежкото снаряжение на батавски войник. Ако това е военен подвиг, то конят ми имаше повече заслуга за него, отколкото аз. Ала това време на героични лудории ме научи да правя разлика между многообразните прояви на смелостта. Бих искал да притежавам храброст, която да бъде винаги хладнокръвна, безразлична, лишена от всякаква физическа възбуда и невъзмутима като спокойствието на боговете. Не се лаская от мисълта, че съм го постигнал. Несполучливото подобие на това качество, до което прибягвах по-късно в най-лошите си дни, не бе нищо друго освен цинично безгрижие към живота, а в най-добрите — моето чувство за дълг, с което се вкопчвах с всичките си сили. Но твърде бързо, стига опасността да траеше по-дълго, и цинизмът, и чувството за дълг отстъпваха пред една безразсъдна дързост — своеобразен оргазъм на неразривно слят със своята съдба човек. На тогавашната ми възраст това упойващо безстрашие не ме напускаше. Един очарован от живота човек не мисли за смъртта; тя не съществува и той я отрича с всеки свой жест. Ако се срещне с нея, това вероятно става, без да го осъзнае; за него тя е само удар или спазма. Усмихвам се горчиво и си казвам, че днес от две мисли едната е посветена на собствения ми край, сякаш изхабеното ми тяло се нуждае от толкова много уговорки, за да се реши на неизбежното. За сметка на това по онова време един младеж, който щеше да загуби много, ако не бе живял няколко години повече, всеки ден с лека ръка излагаше на опасност бъдещето си.