Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Ала най-силно се стараех да постигна свободата на доброволното подчинение — най-трудната от всички. Желаех състоянието, в което се намирах; в годините на моята зависимост подчинението ми губеше всичко недостойно и обидно, щом успеех да го приема като полезно упражнение. Избирах онова, което имах, като единствено се заставях да го притежавам напълно и да му се наслаждавам възможно най-добре. Изпълнявах без усилие и най-досадните задължения, щом решех, че ми допадат. Ако нещо ме отвращаваше, превръщах го в обект на изследване; умело се насилвах да извличам повод за радост от него. Изправен пред непредвидени или почти безизходни обстоятелства, пред засада или морска буря, след като вземех всички мерки в полза на придружаващите ме, аз се стараех да посрещна с радост случая, да се насладя на изненадата, която ми носи, и тогава засадата или бурята се вместваха без сътресение в собствените ми планове или мечти. Даже сред най-голямата си злочестина усещах мига, в който изчерпването на силите ми намаляваше част от нейния ужас и аз се сливах с нея, като приемах да я понеса. Ако един ден ми се наложи да изтърпя мъчения (а болестта без съмнение непременно ще ме подложи на подобни изпитания), не съм сигурен дали бих проявил дълго самообладанието на един Тразеа, но се надявам да намеря сили да се примиря поне с воплите си. И така, с известна смесица от въздържаност и дързост, от умело съчетани примирение и бунт, от крайни изисквания и разумни отстъпки, успях най-сетне да се приема такъв, какъвто съм.

Ако бе продължил прекалено дълго, този живот в Рим щеше положително да ме озлоби, поквари или похаби. Спаси ме завръщането ми във войската. Тя също изисква компромиси, но те са по-лесни. Отиването във войската означаваше пътешествие и аз заминах опиянен от радост. Бях издигнат за трибун във Втория помощен легион; прекарах няколко дъждовни есенни месеца по бреговете на Горни Дунав, в компанията на един-единствен другар — неотдавна излязъл том от Плутарх. През ноември бях прехвърлен в Петия македонски легион, разположен по това време при устието на същата река (все още е там), на границите с Долна Мизия. Снегът, който беше затрупал пътищата, ми попречи да пътувам по суша. Взех кораба в Пола; пътем едва успях да посетя отново Атина, където щях да живея за дълго по-късно. Известието за убийството на Домициан, получено няколко дни след пристигането ми в лагера, не учуди никого и зарадва всички. Траян бе осиновен от Нерва почти веднага след това. Напредналата възраст на новия император превръщаше въпроса за приемствеността на властта във въпрос на месеци: известно беше, че братовчед ми си бе поставил за цел да въвлече Рим в нова завоевателна политика, така че прегрупирването на войските и постепенното затягане на дисциплината, което започваше да се извършва, държеше армията в трескаво очакване. Дунавските легиони действуваха с точността на току-що смазана военна машина; те по нищо не приличаха на познатите ми заспали испански гарнизони; нещо още по-важно — вниманието на армията вече не бе насочено към дворцовите кавги, а към външните работи на империята; нашите войскови части вече не се свеждаха до банда от ликтори, готови да приветствуват или да убиват безразборно. Най-умните офицери се опитваха да различат някакъв общ замисъл в преустройствата, в които сами участвуваха, да предвидят бъдещето, а не само своите перспективи. Впрочем твърде много глупави коментари се разменяха на този пръв етап от развитието на събитията, а вечер по масите се чертаеха колкото произволни, толкова и нелепи стратегически планове. Римският патриотизъм, непоколебимата вяра в добрините на нашето господство и в мисията на Рим да управлява народите се проявяваха у тези професионалисти на военното дело в такива груби форми, с каквито не бях още свикнал. В пограничните области, там именно, където би било наложително да проявим умение, макар и временно, за да спечелим приятелството на някои скитнически вождове, войникът напълно изместваше държавника; ангарията и изземването на храни бяха повод за злоупотреби, които не изненадваха никого. Благодарение на вечните раздори между варварските племена положението на североизток бе възможно най-благоприятно: съмнявам се, че последвалите войни са подобрили състоянието на нещата там. Граничните произшествия ни причиняваха слаби загуби, които бяха обезпокоителни само защото бяха непрекъснати; нека признаем обаче, че постоянното напрежение съдействуваше поне за разпалване на военния дух. Аз бях убеден, че с по-малко загуби и повече умствено усилие от наша страна щяхме да подчиним на волята си някои от тези вождове и да спечелим на своя страна останалите; реших да се посветя най-вече на последната, пренебрегвана от всички задачи.