Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Методите на преподавателите по граматика и реторика са може би по-малко нелепи, отколкото смятах по времето, когато бях подложен на тях. Със своята смесица от логични правила и произволна употреба граматиката предлага на младия ум предварително усещане за онова, което науките за човешкото поведение, правото и моралът ще му поднесат по-късно, за онези системи, в които е узаконен инстинктивният човешки опит. Що се отнася до упражненията по реторика, където последователно бяхме ту Ксеркс, ту Темистокъл, Октавиан или Марк Антоний, те ме опияняваха; чувствувах се Протей. Те ме научиха да прониквам последователно в мисълта на всеки човек, да разбирам, че всеки решава, живее и умира според собствените си закони. Четенето на поетите ме разтърси още повече: не съм сигурен, че откритието на любовта е непременно по-прекрасно, отколкото откритието на поезията. Тя ме преобрази: посвещаването в смъртта едва ли ще ме въведе по-далече в един различен свят, отколкото един залез от Вергилий. По-късно предпочитах суровия Ений, така близък до свещените корени на расата ни, горчивата мъдрост на Лукреций или — пред щедрата волност на Омир — умерената пестеливост на Хезиод. Особено ми допадаха най-непроницаемите и трудни поети, които принуждаваха мисълта ми на най-изтощителна гимнастика, най-съвременните или най-старите, тези, които откриваха нови пътища пред мен или ми помагаха да намеря отново изгубените. По същото време в поезията обичах най-много онова, което непосредствено въздействува на чувствата, гладкия метал на Хораций, Овидий с неговата мекота на човешка плът. Скавър ме хвърли в отчаяние, уверявайки ме, че никога не ще бъда нищо друго освен посредствен поет: липсвали ми дарбата и прилежанието. Дълго вярвах, че е сгрешил, и все още пазя някъде под ключ една-две любовни стихосбирки, най-често подражание на Катул. Ала отсега нататък почти не ме вълнува дали собствените ми творения са достойни за внимание, или не.

Ще бъда признателен до края на живота си на Скавър, задето ме накара да уча гръцки отрано. Бях още дете, когато за пръв път се опитах да чертая със стило буквите на тази непозната азбука: това бе за мен откриване на нови светове, начало на странствуванията ми и на усещането за един колкото обмислен, толкова и неосъзнат избор, както при любовта. Обичах този език заради гъвкавостта му на здраво тяло, богатия му речник, в който всяка дума отразява непосредствената и разнообразна връзка с действителността, а също и за това, че почти всичко най-добро, казано от хората, е било изречено на гръцки. Зная, че съществуват и други езици: те са или закостенели, или тепърва ще се родят. Египетските свещенослужители ми показаха своите древни символи — по-скоро знаци, отколкото думи — прастари опити за класификация на света и на нещата, гробовен език на мъртва раса. По време на Юдейската война равинът Йешуа ми разясни буквалния смисъл на някои текстове от този език на фанатици, така обсебени от своя бог, че са пренебрегнали човешкото. Във войската се запознах с езика на келтските помощни части и особено си спомням някои от песните… Обаче варварските говори са ценни най-вече като резерв за човешката реч, а вероятно и заради това, което ще изразяват един ден. Напротив, гръцкият език е оставил зад себе си цели съкровища от човешки и държавен опит. От йонийските тирани до атинските демагози, от целомъдрената суровост на Агезилай до изстъпленията на Дионисий или на Деметрий, от измяната на Демарат до лоялността на Филопимен, всичко, което всеки от нас би могъл да направи, за да навреди на ближните си или да им служи, е било поне веднъж извършено от грък. Същото е и с личния ни избор: от цинизма до идеализма, от скептицизма на Пирон до свещените блянове на Питагор, нашите откази или съгласия не са нещо ново; и добродетелите, и пороците ни имат гръцки образци. Нищо не може да се сравни с красотата на някой латински надгробен или оброчен надпис: издълбаните върху камъка думи обобщават с безпристрастно величие всичко, което трябва да знае за нас светът. Управлявах империята на латински; надгробният ми надпис ще бъде изписан на латински по стените на мавзолея ми и край Тибър, но ще съм живял и мислил на гръцки.

Бях на шестнайсет години: връщах се след временен престой в Седмия легион, разположен по това време сред Пиренеите, в една дива област на отсамна Испания, твърде различна от южната част на полуострова, където бях израснал. Моят настойник, Ацилий Атиан, счете за разумно да ме възнагради за няколкото месеца суров живот и ожесточено ловуване, като продължа образованието си. Мъдро прие да бъде убеден от Скавър да ме изпрати в Атина при софиста Исей, блестящ мъж, най-вече надарен с рядък импровизаторски талант. Атина незабавно ме покори; непохватният ученик, плахият юноша за пръв път се наслаждаваше на свежия и въздух, на бързите разговори, на разходките през дългите розови вечери, на несравнимата лекота на дискусиите и развлеченията. Занимавах се последователно с математика и изкуство, успоредно правех проучвания; в Атина имах също възможност да следвам курса по медицина на Леотихид. Професията на лекар би ми допаднала; нейните принципи не се отличават съществено от духа, в който се опитах да упражня занаята си на император. Обикнах страстно тази твърде близка до нас и поради това неточна наука, предмет на увлечения и грешки, но непрестанно усъвършенствувана благодарение на непосредствения си контакт с голото човешко тяло. Леотихид възприемаше нещата от най-положителната им страна: беше изработил чудесна система за наместване на счупени кости. Често се разхождахме край морето вечер: този универсален учен се интересуваше от строежа на раковините и от състава на морската тиня. Липсваха му възможности да прави опити; съжаляваше за лабораториите и дисекционните зали на Александрийския музеи, който бе посещавал като млад, за сблъсъка на мнения и за изобретателната състезателност на колегите си. С хладния си ум той ме научи да предпочитам нещата пред думите, да се пазя от готовите постановки, по-скоро да наблюдавам, отколкото да съдя. Този язвителен грък ме научи на методичност.