Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Непосредственото наблюдение над хората е още по-непълноценен метод, задоволяващ се най-често с долнопробни изводи, които подхранват човешкото зложелателство. Сан, обществено положение, всякакви случайности стесняват зрителното поле на изследователя на човешкия род: моят роб има напълно различни от моите възможности за наблюдение; но и неговите, и моите са еднакво ограничени. Старият Евфорион ми подава от двадесет години насам гъбата и шишето с масло, но моето познание за него се изчерпва със службата му при мен, а неговото за мен — с моята баня, и всеки опит да научим повече ни се струва, както на императора, така и на роба, неуместно любопитство. Едва ли не всичко, което знаем за другите, е от втора ръка. Ако някой случайно се изповядва, той защищава своята кауза; оправдателната му реч е готова предварително. Ако го наблюдаваме, той не е сам. Упреквали са ме, че обичам да чета докладите на римската полиция; в тях непрестанно откривам поводи за изненада; приятели или заподозрени, непознати или близки, тези хора ме учудват; техните безумства служат за оправдание на моите. Не ми омръзва да сравнявам облечения с голия човек. Но тези така наивни и обстоятелствени доклади се прибавят към купчината досиета, без ни най-малко да ми помогнат при издаването на окончателната присъда. Това, че строгият на вид сановник е извършил престъпление, никак не ми позволява да го опозная по-добре. Изправен съм пред две явления вместо едно: впечатлението от сановника и престъплението му.

Колкото до наблюдението над собственото ми „аз“, правя го по принуда, макар и само за да бъда в мир с индивида, с когото ще бъда принуден да живея до последния си ден, но едно съжителство, траяло близо шейсет години, все още крие не малко опасности от грешки. И най-дълбокото познание на собственото ми „аз“ е мъгляво, интуитивно, неизразимо и потайно като съучастничество. При един по-безпристрастен поглед то е сковано и сухо като теориите за числата, които мога да разработя: напрягам целия си ум, за да погледна отдалеч и отвисоко живота си — и тогава той се превръща в нечий друг живот. Но тези два пътя на познание са трудни и изискват: първият — да проникнеш в себе си, а вторият — да излезеш от собственото си „аз“. По инерция и аз като всеки човек се стремя да ги заменя с най-баналните средства — една представа за живота ми, частично видоизменена от представата, която общественото мнение си съставя за него, готови преценки, т.е. неточни преценки, прилични на предварителна кройка, към която несръчен шивач се мъчи да пригоди нашето парче плат. Неравностойни средства; повече или по-малко изхабени оръдия; но не притежавам други: именно с тяхна помощ изграждам, доколкото мога, представата си за своята човешка орис.

Когато се вглеждам в живота си, откривам ужасен, че няма определен облик. Животът на героите, този, за който ни разказват, е ясен; той е устремен като стрела право към целта. Повечето хора с охота свеждат живота си до една формула, нерядко израз на самохвалство или оплакване, доста често на протест; паметта им услужливо им измисля едно обяснимо и ясно съществование. Очертанията на моя живот са по-смътни. Както често се случва, това, което го характеризира най-точно, е може би онова, което не съм бил: добър войник, но не велик военачалник, любител на изкуството, но не артист, за какъвто се смяташе преди смъртта си Нерон, способен на престъпления, но съвсем не обременен с тях. Случва ми се да мисля, че великите хора се отличават именно с изключителното място, което заемат, и техният подвиг е в това, да го запазят през целия си живот. Те представляват нашите полюси, пълната ни противоположност. Заемал съм последователно всякакви крайни позиции, но не съм се задържал на тях; животът винаги ме е изтласквал оттам. Въпреки това не мога да се похваля като някой добродетелен орач или носач, не съм имал умерено съществуване.

Подобно на планински пейзаж, дните на моя живот изглеждат съставени от различни, безразборно струпани материали. В него виждам природата си — самата тя разнородна, образувана от равни части инстинкт и култура. Тук-таме се открояват гранитните върхове на неизбежното; навсякъде наоколо — отломките от сривовете на случайността. Старая се да огледам живота си с цел да открия неговия замисъл, проследявайки било оловна, било златна жилка или течението на подводна река, но този измамлив замисъл не е нищо друго освен заблуда на паметта. От време на време като че ли разпознавам пръста на съдбата в някоя среща, предзнаменование или определена поредица от събития, но твърде много пътища не водят никъде и твърде много суми не дават общ сбор. В това разнообразие и това безредие долавям присъствието на една личност, но нейният образ изглежда едва ли не винаги наложен от обстоятелствата; чертите й са размазани като отражение върху вода. Не съм от тези, които твърдят, че делата им не приличат на тях. Делата трябва да ни приличат, тъй като са единственото мерило за нас, единственият начин да оставим следа в спомена на другите или даже в собствената си памет; защото може би разликата между мъртвия и живия човек се състои именно в невъзможността да продължава да се изразява и да се променя чрез делата си. Но между мен и делата, от които съм изграден, съществува трудно определимо отстояние. Доказателство за това е, че непрестанно изпитвам нужда да ги подлагам на преценка, да ги обяснявам, да давам сам на себе си сметка за тях. Някои от краткотрайните ми начинания са вероятно незначителни, но дори дейности, простиращи се върху целия живот, не означават много повече. В момента, когато пиша това, мисля например, че едва ли е важен фактът, че съм бил император.