Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Баща ми, Елий Афер Адриан, беше преизпълнен с добродетели мъж. Животът му бе преминал безславно на разни длъжности, а гласът му никога не бе значел нещо в Сената. Противно на обичайната практика неговата служба на управител в Африка не му беше донесла богатство. У нас, в испанската муниципия Италика, силите му се изчерпваха в непрекъснато уреждане на местните конфликти. Беше неамбициозен, мрачен и подобно на много хора, които постепенно се обезличават с годините, беше започнал да влага маниакално старание и в най-дребните неща, до които свеждаше и себе си. Аз също преминах през достойните за уважение изкушения на прекалената старателност и добросъвестност. Жизненият опит бе развил у баща ми изключително недоверие към хората, което се прояви и към мен още като дете. Успехите ми, ако би бил техен свидетел, ни най-малко нямаше да го заслепят; семейната гордост бе прекалено голяма, за да допусне, че и аз бих могъл да допринеса нещо за нея. Бях на дванайсет години, когато този преуморен човек ни напусна завинаги. Майка ми остана вдовица до края на живота си; не я видях никога повече след деня, в който потеглих за Рим, повикан от своя настойник. Запомнил съм издълженото й лице на испанка, излъчващо тъжна доброта, спомен, подсилен от восъчния й бюст от Стената на предците. Тази безупречна матрона имаше присъщите за жените от Кадис малки, обути в тесни сандали крака, а лекото люлеене в походката й напомняше танцьорките от този крак.

Често съм разсъждавал върху грешката, която допускаме, предполагайки, че една личност или семейство непременно споделят идеите или събитията на века, в който живеят. Отзвукът от римските интриги едва стигаше до родителите ми в отдалечения испански край, въпреки че по времето на бунта срещу Нерон дядо ми беше предложил гостоприемството си на Галба за една нощ. Живеехме със спомена за някой си Фабий Адриан, изгорен жив от картагенците при обсадата на Утика за друг Фабий — злополучен воин, преследвал Митридат по пътищата на Мала Азия — тъмни герои на лишени от блясък архиви. Баща ми не знаеше почти нищо за писателите от своето време: Лукан и Сенека му бяха неизвестни, въпреки че произхождаха от Испания като нас. Прачичо ми Елий, образован човек, се задоволяваше с четивото на най-известните автори от времето на Август. Пренебрежението към съвременната мода им спестяваше много грешки във вкуса; то ги бе предпазило от всякаква риторична високопарност. Елинофилството и Ориентът бяха също неизвестни или преценявани отдалече с навъсена строгост; мисля, че в целия полуостров нямаше нито една-единствена хубава гръцка статуя. Пестеливостта вървеше ръка за ръка с богатството, известна селска простоватост — с едва ли не пресилена тържественост. Сестра ми Полина беше сериозна, мълчалива и навъсена; омъжи се млада за старец. Бяхме абсолютно почтени, а към робите — сурови. Към нищо не проявявахме любопитство; стараехме се да мислим така, както подобава на римски граждани. Съдено ми бе да пропилея всички тези добродетели, ако това бяха наистина добродетели.

Според официалното схващане един римски император трябва да се роди в Рим, но аз съм роден в Италика; именно към тази суха, но плодородна страна прибавих по-късно толкова много области от света. В това схващане има нещо хубаво: то доказва, че решенията на ума и на волята стоят над обстоятелствата. Истинското родно място е там, където за пръв път сме отправили разумен поглед към себе си; първото ми отечество бяха книгите и в по-малка степен — училището. Испанските училища бяха повлияни от провинциалната атмосфера. Училището на Теренций Скавър в Рим преподаваше посредствено поетите и философите, но то твърде добре подготвяше за превратностите на човешкото съществуване; преподавателите упражняваха такъв гнет над учениците си, какъвто бих се срамувал да наложа над себеподобните си; затворен в тесните граници на своите знания, всеки от тях презираше колегите си, които също така ограничено знаеха нещо друго. Тези педанти пресилваха от словесни битки. Споровете за старшинство, интригите и клеветите ме приучиха към онова, с което щях да се сблъскам по-късно във всички общества, в които щях да живея, но към това тук се прибавяше и детската жестокост. Въпреки всичко обичах някои от учителите си, както и странни интимни и двусмислени отношения, съществуващи между преподаватели и ученици, обичах и песента на сирените, звучаща в нечий старчески глас, който за пръв път ви разкрива един шедьовър или ви изяснява нова идея. Впрочем най-великият прелъстител съвсем не е Алкивиад, а Сократ.